На 20 ноември 2007г. в цяла Франция на протест излязоха едновременно железничарите,
учителите, държавните служители и студентите, обединени под лозунга „Заедно
за заплатите, работните места и обществения сектор". Стачката започна
седмица по-рано от железничарите в знак на несъгласие срещу плана на правителството
да увеличи необходимия за пенсиониране трудов стаж в бранша от 37,5 години
на 40 години. Беше изчислено, че всеки ден от стачката струва на буржоазната
държава загуби в размер на 300 млн.евро. Френските железничари храбро
издържаха на натиска на държавата и на контролираните от нея медии, които
оплюха стачкуващите и инициираха т.нар. „протест на недоволните от стачката
потребители”. Работниците останаха непреклонни в намерението си да продължат
стачката, дори когато правителството се съгласи да започне преговори с
лидера на Общата конфедерация на труда (CGT) – Тибо. Правителството мислеше,
че с началото на преговорите ще завърши стачката, но железничарите отговориха
така: „Тибо си е Тибо, но CGT – това сме ние, ние сме тези, които стачкуваме”.
Те правилно разбраха, че преговорите между CGT и правителството могат
да завършат с успех за трудещите се, само ако се провеждат под натиска
на продължаващата стачка.
Допълнителен импулс за продължаване на стачката даде новината за повишаване
заплатата на президента Саркози със 172%, а също и опитите на организацията
на работодателите (MEDEF) да прокара нови антиработнически закони – за
увеличение на изпитателния срок за новонаетите работници, за прекратяване
на трудовите договори „по взаимно съгласие”, за задължението безработните
да се съгласяват да бъдат наемани на каквато и да е предлагана им работа
и т.н. Не на последно място за новата вълна на недоволство сред френските
трудещи се допринесе и повишението на цените на хранителните стоки и здравните
услуги, което логично удари именно по ниските заплати на наемните работници.
Учителите и държавните служители се присъединиха на седмия ден към стачката
на железничарите заради предвидените съкращения на хиляди работни места.
Освен това се настоява и за повишаване на заплатите.
Вълненията засегнаха и университетите. Половината от общо 85 висши учебни
заведения във Франция бяха блокирани или учебният процес бе нарушен от
студентите. Младежите протестираха срещу закона за автономията на университетите,
който според тях ще доведе до приватизация на висшето образование.