Й.В.Сталин - "Класовата борба"

Съюзът на буржоазията
може да бъде разклатен само
от съюза на пролетариата.
(К. Маркс)

Извънредно сложен е съвременният живот! Нався¬къде той е изпъстрен с различни класи и групи: едра, средна и дребна буржоазия; едри, средни и дребни феодали; калфи, черноработници и квалифицирани фабрично-заводски работници; висше, средно и нисше духовенство; висша, средна и дребна бюрокрация; разнородна интелигенция и други подобни групи – ето каква пъстра картина представлява от себе си нашият живот!

Но очевидно е също и това, че колкото по-нататък се развива животът, толкова по-ясно в тоя сложен живот изпъкват две основни тенденции, толкова по-рязко тоя сложен живот се дели на два противоположни лагера — лагера на капиталистите и лагера на пролетариите. Януарските икономически стачки (1905г.) показаха ясно, че Русия действително се дели на два лагера. Ноемврийските стачки в Петербург (1905 г.) и юнско-юлските стачки из цяла Русия (1906 г.) сблъскаха помежду им водачите на единия и другия лагер и с това разкриха докрай днешните класови противоречия. Оттогава лагерът на капиталистите не спи, в този лагер се води разгорещена и непрестанна подготовка: създават се местни съюзи на капиталистите, местните съюзи се обединяват в областни съюзи, областните съюзи — във всеруски съюзи, основават се каси и печатни органи, свикват се всеруски конгреси и конференции на капиталистите ...

По този начин капиталистите се организират в отделна класа с цел да обуздават пролетариата.

От друга страна не дреме и лагерът на пролетариите. И тук се извършва разгорещена подготовка за предстоящата борба. Въпреки преследванията на реакцията и тук се основават местни професионални съюзи, местните съюзи се обединяват в областни съюзи, основават се професионални каси, разраства се професионалният печат, свикват се всеруски конгреси и конференции на работническите съюзи ...

Както се вижда, пролетариите също се организират в отделна класа с цел да обуздаят експлоатацията.

Беше време, когато в живота царяха „тишина и спокойствие". Тогава не се виждаха и тези класи с техните класови организации. Разбира се, борба се водеше и тогава, но тази борба имаше местен, не общокласов характер: капиталистите нямаха свои съюзи и всеки от тях беше принуден да се справя със „своите" работници със собствени сили. Нямаха такива съюзи и работниците и, следователно, работниците от всеки завод бяха принудени да разчитат на собствените си сили. Наистина, местните социалдемократически организации осъществяваха ръководството на икономическата борба на работниците, но всеки ще се съгласи, че това ръководство беше слабо и случайно: социалдемократическите организации не можеха да се справят дори и с партийните работи.

Но януарските икономически стачки бяха повратен пункт. Капиталистите се засуетиха и започнаха да организират местни съюзи. Съюзите на капиталистите в Петербург, Москва, Варшава, Рига и други градове бяха извикани на живот от януарските стачки. Що се отнася до капиталистите от нефтеното, манганеното, каменовъгленото и захарното производство, те превърнаха своите стари и „мирни" съюзи в съюзи „за борба" и започнаха да укрепват своите позиции. Обаче капиталистите не се задоволяваха с това. Те решиха да образуват общоруски съюз и ето, през март 1905 г., по инициативата на Морозов, те се събраха на общ конгрес в Москва. Това беше първият всеруски конгрес на капиталистите. Тук те сключиха съглашение, по силата на което се задължиха да не правят отстъпки на работниците, без да се договарят помежду си и „в краен" случай — да обявяват локаут /локаутът е стачка на господарите, която се състои в това, че господарите умишлено затварят заводите, за да сломят съпротивата на работниците и да погребат техните искания/. От този момент започва ожесточена борба между капиталистите и пролетариите. От този момент започва период на големи локаути в Русия. За сериозна борба е нужен сериозен съюз, и ето, капиталистите решиха да се съберат още веднъж за създаване на по-тесен съюз. Така, в Москва, три месеца след първия конгрес (през юли 1905 г.), бе свикан втори всеруски конгрес на капиталистите. Тук те още веднъж потвърдиха резолюциите на първия конгрес, още веднаж признаха необходимостта от локаути и избраха бюро, което трябваше да разработи устава и да се погрижи за свикването на нов конгрес. През това време резолюциите на конгреса се привеждаха в изпълнение. Фактите показаха, че капиталистите точно изпълняват тия резолюции. Ако си спомните обявените от капиталистите локаути в Рига, Варшава, Одеса, Москва и други големи градове, ако си спомните ноемврийските дни в Петербург, през които 72 капиталисти заплашиха с жесток локаут 200 000 петербургски работници, то лесно ще разберете каква голяма сила представлява от себе си общоруският съюз на капиталистите и с каква точност те изпълняват постановленията на своя съюз. По-късно, след втория конгрес, капиталистите уредиха още един конгрес (през януари 1906 г.) и, най-после, през април тази година се състоя вече всеруският учредителен конгрес на капиталистите, на който беше приет единен устав и беше избрано Централно бюро. Както съобщават вестниците, този устав вече е утвърден от правителството.

И така, несъмнено е, че руската едра буржоазия вече се е организирала в отделна класа, тя има свои местни, областни и централна организации и може по един общ план да вдигне на крак капиталистите от цяла Русия.

Намаляване на работната заплата, увеличаване на работния ден, обезсилване на пролетариата и разрушаване на неговите организации — такава е целта на всеобщия съюз на капиталистите.

В същото време растеше и се развиваше професионалното движение на работниците. Януарските икономически стачки (1905 г.) и тук оказаха своето влияние. Движението взе масов характер, неговите нужди се разшириха, и с течение на времето се изясни, че социалдемократическите организации не могат в едно и също време да водят и партийните, и професионалните работи. Необходимо беше своего рода разделение на труда между партийните и професионалните съюзи. Необходимо беше партийните работи да се ръководят от партийните орга¬низации, а професионалните — от професионалните съюзи. И ето, започна се организирането на съюзи. В Москва, Петербург, Варшава, Одеса, Рига, Харков, Тифлис — навсякъде се основаваха съюзи. Наистина реакцията пречеше за това, но все пак нуждите на движението вземаха своето и броят на съюзите се увеличаваше. Наскоро след местните съюзи се появиха областни съюзи и най-после работата стигна дотам, че през септември миналата година бе свикана всеруска конференция на съюзите. Това беше първата конференция на работническите съюзи. Плод на тази конференция между другото беше и това, че тя сближи съюзите от различните градове и накрай избра Централно бюро, което трябваше да подготви свикването на всеобщ конгрес на съюзите. Настанаха октомврийските дни и професионалните съюзи се уси¬лиха двойно. Местните и, най-после, областните съюзи растяха всеки ден. Наистина „декемврийското поражение" видимо спъна работата по създаването на съюзи, но след това професионалното движение се оправи отново и работата тръгна толкова добре, че през февруари тази година беше свикана втора конференция на съюзите в много по-широк и по-пълен състав отколкото първата конференция. Конференцията призна необходимостта от местни, областни и общоруски центрове, избра „организационна комисия" по свикването на предстоящия всеруски конгрес и прие съответни резолюции по злободневните въпроси на професионалното движение.

И така, несъмнено е, че въпреки вилнеенето на реакцията, пролетариатът също се организира в отделна класа, той непрестанно укрепва своите местни, областни и централна професионални организации и също така непрестанно се старае да обедини против капиталистите своите безбройни събратя.

Увеличаване на работната заплата, намаляване на работния ден, подобряване условията на труда, обуздаване на експлоатацията и подкопаване на капиталистическите съюзи — такава е целта на работническите професионални съюзи.

Така, съвременното общество се разделя на два големи лагера, всеки един от лагерите се организира в отделна класа, разгорялата се помежду им класова борба всеки ден се задълбочава и засилва и около тия два лагера се събират всички останали групи.

Маркс казва, че всяка класова борба е политическа борба. Това значи, че ако днес пролетариите и капиталистите водят помежду си икономическа борба, утре те ще бъдат принудени да водят и политическа борба и по този начин с два вида борба да защищават класовите си интереси. Капиталистите си имат свои частни професионални интереси. Техните икономически организации съществуват именно за осигуряване на тия интереси. Но освен частни професионални интереси, те имат още и общокласови интереси, които се състоят в укрепването на капитализма. Именно заради тия общи интереси те се нуждаят от политическа борба и политическа партия. Руските капиталисти разрешиха тоя въпрос много просто: те видяха, че единствената партия, която „направо и безстрашно" защищава техните интереси, е партията на октябристите, затова те решиха да се сплотят около тази партия и да се подчинят на нейното идейно ръководство. Оттогава капиталистите водят своята политическа борба под идейното ръководство на тази партия, с нейна помощ оказват влияние над сегашното правителство (което разтурва работническите съюзи, затова пък бързо утвърждава съюзите на капиталистите), прокарват нейните кандидати в Думата и т. н., и т. н.

И така, икономическа борба с помощта на съюзи, общополитическа борба под идейното ръководство на партията на октябристите — ето каква форма приема днес класовата борба на едрата буржоазия.

От друга страна подобни явления се наблюдават в днешно време и в класовото движение на пролетариата. За защита на професионалните интереси на пролетариите се създават професионални съюзи, които се борят за увеличение на работната заплата, намаление на работния ден и т. н. Но освен професионални интереси, пролетариите имат още и общокласови интереси, които се състоят в социалистическата революция и в установяването на социализма. А да се извърши социалистическа революция е невъзможно, докато пролетариатът не завоюва политическо господство като единна и неделима класа. Ето тук именно на пролетариата е нужна политическа борба и политическа партия, която ще ръководи идейно неговото политическо движение. Разбира се, в по-голямата си част работническите съюзи са безпартийни и неутрални. Но това означава само, че те са независими от партията само във финансово и организационно отношение, т. е. те имат собствени каси, имат собствени ръководни органи, провеждат собствени конгреси и формално не са задължени да се подчиняват на решенията на политическите партии. Що се отнася обаче до идейната зависимост на профсъюзите от една или друга политическа партия, такава зависимост безусловно трябва да съществува и не може да не съществува — покрай всичко друго, макар и затова, че в съюзите влизат членове на различни партии, които неизбежно ще внасят там политическите си убеждения. Ясно е, че ако пролетариатът не може да мине без политическа борба, той не може да мине и без идейното ръководство на една или друга политическа партия. Нещо повече, той сам трябва да търси такава партия, която достойно ще поведе неговите съюзи към „обетованата земя", към социализма. Но тук пролетариатът трябва да бъде нащрек и да действа предпазливо. Той трябва внимателно да се ориентира в идейния багаж на политическите партии и свободно да приеме идейното ръководство на такава партия, която мъжествено и последователно ще защищава неговите класови интереси, която ще държи високо червеното знаме на пролетариата и смело ще го поведе към политическо господство, към социалистическа революция.

Досега такава роля изпълнява Руската соц.-дем. работническа партия и следователно задачата на професионалните съюзи се състои в това, да приемат нейното идейно ръководство.

Както е известно, това е така и в действителност.

Следователно, икономически схватки с помощта на професионалните съюзи, политически атаки под идейното ръководство на социалдемокрацията — ето каква форма прие сега класовата борба на пролетариата.

Няма съмнение, че класовата борба ще се разгаря все по-силно. Задача на пролетариата е да внесе в своята борба система и дух на организираност. А за това е необходимо засилване на съюзите и обединяване помежду им, за което голяма роля би могъл да изиграе общоруският конгрес на съюзите. Не „безпартиен работнически конгрес", а конгрес на работническите професионални съюзи е нужен за нас сега, за да се организира пролетариатът в единна и неделима класа. Същевременно пролетариатът трябва всячески да се старае да укрепва и засилва партията, която ще ръководи идейно-политически неговата класова борба.

Вестник „Ахали Дроеба" („Ново време"), бр.1, 14 ноември 1906 г.