Карл Маркс:ТЕОРИИ ЗА ПРИНАДЕНАТА СТОЙНОСТ
/Избрани
моменти от част трета, глави ХІХ-ХХІV/
стр
97-101 [Г)] ТЪРСЕНЕ, ПРЕДЛАГАНЕ. СВРЪХ ПРОИЗВОДСТВО [МЕТАФИЗИЧЕСКА
КОНЦЕПЦИЯ ЗА НЕПОСРЕДСТВЕНОТО ТЪЖДЕСТВО НА ТЪРСЕНЕТО И ПРЕДЛАГАНЕТО]
„Търсене означава желанието за купуване и средствата за купуване... Еквивалентният предмет" (средствата за купуване), „който донася един човек, е оръдието на търсенето. Размерите на неговото търсене се измерват със стойността на този предмет. Търсенето и еквивалентният предмет са изрази, които могат да се заменят един с друг... Неговото" (на човека) „желание да купува и неговите средства за купуване на стоки — с други думи, неговото търсене — са точно равни на количеството на произведените от него продукти, които той не възнамерява да потреби сам" (пак там, стр. 252-253).
Тук виждаме как се доказва непосредственото тъждество на търсенето и предлагането (а следователно и невъзможността за всеобщо препълване на пазара). Търсенето се състояло в продукта и при това размерът на това търсене се измерва със стойността на този продукт. Това е същият абстрактен „начин за доказване", с помощта на който Мил доказва, че покупката и продажбата са само тъждествени, а не различни една от друга; това са същите тавтологични фрази, с помощта на които той доказва, че цените зависят от масата на циркулиращите пари; същия маниер той използва и за да докаже, че предлагането и търсенето (които са само по-нататък развиваща се форма на отношението между купувачи и продавачи) по необходимост трябва да се покриват. Винаги същата логика. Ако някое отношение съдържа противоположности — това е не само противоположност, но и единство на противоположности. Следователно, заключава Мил, това е единство без противоположност. Такава е логиката на Мил, с която той отстранява „противоречията".
Да вземем най-напред за изходна точка предлагането. Това, което аз предлагам, е стока, единство на потребителна и разменна стойност — например определено количество желязо, равно на 3 ф. ст. (а тези пари са равни на определено количество работно време). Съгласно предположението аз съм фабрикант на желязо. Предлагам известна потребителна стойност, желязо, и предлагам известна стойност, изразена в цената на желязото, в 3 ф. ст. Обаче тук имаме следната малка разлика. Едно определено количество желязо е действително изнесено от мене на пазара. Обаче стойността на желязото съществува само като негова цена, която трябва да бъде тепърва реализирана от купувача на желязо, който представлява за мене търсенето на желязо. Търсенето на продавача на желязото се състои в търсенето на разменната стойност на желязото, която наистина се съдържа в желязото, но още не е реализирана. Възможно е една и съща разменна стойност да е представена в твърде различни количества желязо. Така че предлагането на потребителна стойност и предлагането на стойност, която тепърва трябва да бъде реализирана, съвсем не са тъждествени, тъй като съвсем различни количества потребителна стойност могат да представляват една и съща величина разменна стойност.
[801] Една и съща стойност от 3 ф. ст. може да се изразява в 1, 3 или 10 тона. Следователно количеството желязо (потребителната стойност), което аз предлагам, и предлаганото от мене количество стойност съвсем не са пропорционални едно на друго, тъй като последното може да остава неизменно, колкото и да се изменя първото. Колкото и голямо или малко да е количеството на предлаганото от мене желязо, аз винаги искам, съгласно нашето предположение, да реализирам стойността на желязото, която не зависи от това негово собствено количество и изобщо от неговото битие като потребителна стойност. Така че предлаганата (но още не реализирана) стойност и предлаганото количество желязо, което е реализирано, съвсем не са пропорционални едно на друго. Ето защо няма никакво основание да се приеме, че способността на една или друга стока да бъде продадена по нейната стойност е пропорционална на предлаганата от мене маса стока. За купувача моята стока съществува преди всичко като потребителна стойност. Купувачът я купува като потребителна стойност Но онова, от което той се нуждае, е определено количество желязо. Неговата потребност от желязо също не се определя от произведеното от мене количество желязо, както и самата стойност на моето желязо не е пропорционална на това количество.
Разбира се, оня, който купува, има в ръцете си само превърнатата форма на стоката пари — стоката във формата на разменна стойност, и може да се явява като купувач само защото той или други са се явявали по-рано като продавачи на стоката, която сега съществува във формата на пари. Но това съвсем не е основание той да превърне обратно своите пари в моята стока или неговата потребност от моята стока да се определя от количеството, в което аз съм я произвел. Доколкото той предявява търсене на моята стока, той може да иска или по-малко количество, отколкото аз предлагам, или цялото това количество, но под неговата стойност. Неговото търсене може също така да не съответства на моето предлагане, както не са тъждествени предлаганото от мене количество от една или друга потребителна стойност и стойността, по която аз го предлагам.
Обаче тук не е мястото за цялостно изследване върху търсенето и предлагането.
Тъй като предлагам желязо, аз предявявам търсене не на желязо, а на пари. Аз предлагам някаква особена потребителна стойност и предявявам търсене на нейната стойност. Моето предлагане и моето търсене са следователно толкова различни, колкото потребителната стойност и разменната стойност. Тъй като предлагам в самото желязо някаква стойност, аз търся да реализирам тази стойност. Следователно моето предлагане и моето търсене са така различни, както идеалното и реалното. По-нататък, количеството, което предлагам, и неговата стойност съвсем не са пропорционални едно на друго. Обаче търсенето на предлаганото от мене количество на една или друга потребителна стойност се определя не от стойността, която аз искам да реализирам, а от количеството, от което се нуждае купувачът, по определена цена.
Ще приведем още следните твърдения на Мил:
„Ясно е, че всеки човек прибавя към общата маса продукти, съставляващи предлагането, съвкупността от всичко онова, което той е произвел и не възнамерява да потреби сам. В каквато и форма да попадне една или друга част от годишния продукт в ръцете на даден човек, ако той реши да не потребява сам нищо от нея, той ще поиска да се освободи от цялата тази част от продукта; затова тя изцяло ще послужи за увеличаване на предлагането. А ако самият потреби една част от това количество продукт, той ще иска да се освободи от целия остатък и целият остатък се прибавя към предлагането" (пак там, стр. 253).
С други думи това означава само, че всички доставени на пазара стоки образуват предлагането.
„Следователно, тъй като търсенето на всеки човек е равно на оная част от годишния продукт, или, ако се изразим иначе, на оная част от богатството, от която той иска да се освободи"
{стой! Неговото търсене е равно на стойността (щом тя бъде реализирана) на оная част от продукта, от която той иска да се освободи; онова, от което той иска да се освободи, е определено количество потребителна стойност; онова, което той иска да получи, е стойността на тази потребителна стойност. Тези две неща съвсем не са тъждествени},
„и тъй като предлагането на всеки човек е съвсем същото нещо"
{съвсем не; неговото търсене се състои не в онова, от което той иска да се освободи, т. е. не в продукта, а в стойността на този продукт; напротив, неговото предлагане realiter /*реално/ се състои в този продукт, докато стойността на този продукт се предлага само idealiter /**идеално/},
„то предлагането и търсенето на всеки индивид са по необходимост равни" (стр. 253—254).
{Тоест стойността на предлаганата от него стока и стойността, която той иска за нея, но я няма, са равни помежду си. Ако той продава стоката по нейната стойност, тогава предлаганата стойност (във формата на стока) и получаваната стойност (във формата на пари) са равни. Но от обстоятелството, че човек иска да продаде стоката по нейната стойност, не следва, че това действително става. Определено количество стока се предлага от него, намира се на пазара. Стойността за предлаганата от него стока той търси.}
„Предлагането и търсенето се намират в [802] своеобразно съотношение едно към друго. Всяка предлагана, изнасяна на пазара, продавана стока винаги е едновременно и обект на търсенето, а стока, която е обект на търсенето, винаги съставлява едновременно и част от общата маса на продуктите, образуващи предлагането. Всяка стока е винаги едновременно предмет на търсенето и предлагането. Когато двама души вършат размяна, единият от тях идва не само за да създаде предлагане, а другият само за да създаде търсене; обектът, предметът на неговото предлагане трябва да му достави предмета на неговото търсене, и следователно неговото търсене и неговото предлагане са съвсем равни помежду си. Но щом предлагането и търсенето на всеки индивид са винаги равни помежду си, същото се отнася и до предлагането и търсенето на всички индивиди на една нация, взети заедно. Затова колкото и да е голяма сумата на годишния продукт, тя никога не може да превиши сумата на годишното търсене. Цялата съвкупност от годишния продукт се разпада на известен брой части, равен на броя на индивидите, между които е разпределен годишният продукт. Цялата съвкупност от търсенето е равна на сумата на онова, което собствениците на всички тези части не задържат за свое собствено потребление. Но съвкупността от всички тези части е равна на целия годишен продукт" (пак там, стр. 254—255).
Щом Мил е предположил, че предлагането и търсенето на всеки индивид са равни помежду си, всички негови обширни дълбокомислени разсъждения, че тогава са равни помежду си и предлагането и търсенето на всички индивиди, са съвсем излишни.
* * *
Как са разбирали Мил съвременните му рикардианци, се вижда например от следното:
„Следователно тук" {това се казва във връзка с определянето на стойността на труда у Мил) „ние имаме поне един такъв случай, където цената (цената на труда) постоянно се определя от съотношението между предлагането и търсенето" (Прево в своите „Reflexions sur le systeme de Ricardo", приложени към книгата на Мак Кълък „Discours sur l'economie politique", traduit de l'anglois par G-me Pre-vost, Geneve-Paris, 1825, стр. 187).
В споменатото тук „Discours" Мак Кълък казва, че целта на Мил е
„да даде логична дедукция на принципите на политическата икономия" (стр. 88). „Мил излага почти всички въпроси, които са предмет на обсъждане. Той е съумял да разплете и опрости най-сложните и най-трудните въпроси и да приведе в естествен ред различните принципи на науката" (пак там).
От логиката на Мил може да се направи изводът че той наивно запазва като „естествен ред" цялата съвсем нелогична структура на системата на Рикардо, разгледана от нас по-горе.
стр. 115-132 B) „AN INQUIRY INTO THOSE PRINCIPLES".
[БУРЖОАЗНАТА ОГРАНИЧЕНОСТ НА АНОНИМНИЯ АВТОР. НЕГОВОТО ТЪЛКУВАНЕ НА ТЕОРИЯТА
НА РИКАРДО ЗА НАТРУПВАНЕТО. НЕРАЗБИРАНЕ НА ПРОТИВОРЕЧИЯТА НА КАПИТАЛИСТИЧЕСКОТО
ПРОИЗВОДСТВО, КОИТО ПОРАЖДАТ КРИЗИТЕ]
„Ап Inquiry into those Principles, respecting the Nature of Demand and the Necessity of Consumption, lately advocated by Mr. Malthus" etc. London, 1821.
Съчинение c рикардианска насока. Добре атакува Малтус. Показва безкрайната ограниченост на тези типове. Тук се вижда в какво се превръща тяхната проницателност, когато вместо поземлената собственост разглеждат капитала. Все пак това е едно от най-добрите полемични съчинения през споменатото по-горе десетилетие.
„Ако прилаганият в производството на ножове капитал се увеличи с 1% и ако това може да увеличи тяхното производство само в същата пропорция, при предположението, че производството на други предмети не е нараснало, производителите на ножове ще увеличат в по-малка степен своята възможност да се разпореждат с предмети изобщо; но именно тази възможност да се разпорежда с предмети изобщо, а не увеличаването на количеството на ножовете, образува печалбата на капиталиста, или увеличението на неговото богатство. Обаче ако същото увеличение с 1% е станало едновременно в капиталите на всички други отрасли на производството и ако това е предизвикало точно същото увеличение на продукта, би се получил друг резултат, защото отношението, в което се разменят продуктите един с друг, би останало неизменно и затова определена част от всеки продукт би давала възможност да се разпореждат със същото количество други предмети, както и преди" (пос. съч., стр. 9).
Преди всичко, ако, както е предположено, увеличаване на производството (и увеличаване на прилагания в производството капитал) настъпи само в производството на ножове, доходът на производителя на ножове няма да се повишава „в по-малка степен", а изобщо няма да се повишава, и производителят на ножове ще има абсолютна загуба. За производителя на ножове ще бъдат открити тогава само три пътя. Или той трябва да разменя своя увеличен продукт точно така, както би разменял по-малкото количество от него; тогава увеличеното му производство ще води направо до загуба. Или трябва да се старае да намери нови потребители; при това, ако не може да разшири предишния кръг на потребителите, това може да се постигне само ако той отнеме клиенти от друг производствен отрасъл и прехвърли своята загуба върху неговите плещи; или пък трябва да разшири своя пазар отвъд неговите предишни граници. Но нито едната, нито другата от тези операции не зависи нито от неговата добра воля, нито само от съществуването на по-голямо количество ножове. Или, най-после, той ще трябва да прехвърли излишъка от своята продукция за следващата година и съответно да намали своето ново предлагане за тази следваща година, което също води до загуба, ако неговата добавка към предишния капитал се е състояла не само от добавъчна работна заплата, но и от добавъчен основен капитал.
По-нататък, ако натрупването на всички други капитали е ставало в същия размер, от това съвсем не следва, че тяхното производство ще се увеличи в същата степен. Но дори и да би било така, от това съвсем не следва, че те ще имат нужда от един процент повече ножове, тъй като тяхното търсене на ножове не стои в никаква връзка нито с увеличаването на техния собствен продукт, нито с увеличаването на тяхната способност да купуват ножове. Получава се само тавтология: ако увеличаването на капитала, прилаган във всеки отделен отрасъл на производството, е пропорционално на степента, в която потребностите на обществото увеличават търсенето на всяка отделна стока, увеличаването на количеството на една стока осигурява пазар за увеличеното предлагане на други стоки.
Следователно тук се предполага: 1) капиталистическо производство, при което производството във всеки отделен отрасъл — и неговото увеличаване — се регулира не непосредствено от потребностите на обществото и се извършва не [811] под контрола на последното, а се регулира от производителните сили, с които се разпорежда всеки отделен капиталист независимо от потребностите на обществото; и 2) предполага се, че все пак производството се развива така пропорционално, както ако капиталът в различните отрасли на производството се прилагаше непосредствено от обществото съответно с потребностите на обществото.
При такова предположение, което е contradictio in adjecto /*буквално: „противоречие в епитета", или „противоречие в определението", т.е. такъв вид абсурдно противоречие както в изразите „кръгъл квадрат", „дървено желязо"/, т. е. ако капиталистическото производство би било абсолютно социалистическо, действително не би могло да се появи никакво свръхпроизводство.
Освен това в различните отрасли на производството, където става еднакво натрупване на капитал (а това предположение — че капиталът се натрупва в еднаква степен в различните отрасли — е пак съвсем несполучливо), масата на продукта, съответстваща на това увеличение на прилагания капитал, е твърде различна, тъй като е твърде различна производителната сила в различните отрасли, или масата на произвежданите потребителни стойности по отношение на прилагания труд. И тук, и там се произвежда една и съща стойност, но количеството на стоките, в които тя е представена, е твърде различно. Ако в отрасъл А стойността се е увеличила с 1 % докато масата на стоките е нараснала с 20%, абсолютно не може, да се разбере защо в такъв случай тази маса от стоки трябва да намери пазар в отрасъл В, където стойността се е увеличила също с 1%, но масата на стоките е нараснала само с 5%. Тук се изпуска изпредвид разликата между потребителна и разменна стойност.
Великото откритие на Сей, че „стоки се купуват само срещу стоки", означава само, че самите пари представляват превърната форма на стоката. Това съвсем не доказва, че тъй като аз мога да купя само срещу стока, аз мога да купя срещу своята стока, или че моята покупателна способност се намира в съответствие с количеството на произведените от мене стоки. Една и съща стойност може да бъде представена в твърде различни количества стока. Но потребителната стойност — потреблението — е свързана не със стойността, а с количеството на продукта. Съвсем непонятно е защо трябва да купя шест ножа на това основание, че мога да ги получа толкова евтино, както по-рано един нож. Без да говорим за това, че работниците продават не стоки, а труд, има маса хора, които не произвеждат стоки, но купуват с пари. Купувач и продавач на стоката не са тъждествени. Поземленият собственик, паричният капиталист и т. н. получават стоката на други производители във вид на пари. Те са купувачи, без да бъдат продавачи на „стока". Извършва се не само покупка и продажба между промишлени капиталисти, но и продажба на техни стоки на работници, а също и на притежатели на доходи, които не са фабриканти на стоки. И най-сетне, техните покупки и продажби, които те извършват като капиталисти, са твърде различни от техните покупки, които правят при изразходването на своя доход.
„Г-н Рикардо (издание второ, стр. 359), привеждайки възгледа на Смит за причината за спадането на печалбата, добавя: „Обаче г-н Сей по най-убедителен начин показа, че няма такава сума на капитал, която да не може да намери приложение в една страна, защото търсенето е ограничено само от производството".
(Каква премъдрост! Разбира се, че търсенето е ограничено от производството. Не може да има търсене на нещо, което не може да се произведе по поръчка или което търсенето не намира готово на пазара. Но от това, че търсенето е ограничено от производството, съвсем не следва, че производството е ограничено от търсенето или е било ограничено от него и че то никога не може да превиши търсенето, особено търсенето по съществуващата пазарна цена. Такова е остроумието на Сей.)
„ „В една страна не може да бъде натрупано такова количество капитал, което да не може да се приложи производително" (това означава, предполагам аз" — добавя от себе си в скобки анонимният автор — „с печалба за собственика), „ако вследствие повишаването на цените на предметите от първа необходимост не настъпи твърде значително повишаване на работната заплата, в резултат на което като печалба върху капитала ще остане толкова малко, че ще изчезне стимулът за натрупване" (пак там, стр. 360)."
(Рикардо отъждествява тук „производително" с „носещо печалба", докато именно в това, че при капиталистическото производство „производително" е само онова, което „носи печалба", се и състои неговата отлика от абсолютното производство и това определя неговата граница. За да се произвежда „производително", трябва да се произвежда така, че масата на производителите да бъде изключена от една част от търсенето на продукта; трябва да се произвежда в антагонизъм спрямо онази класа, [812] чието потребление не съответства на нейното производство, тъй като именно в излишъка на нейното производство над нейното потребление се и състои печалбата на капитала. От друга страна, трябва да се произвежда за такива класи, които потребяват, но не произвеждат. Трябва не само да се придаде на принадения продукт такава форма, в която той става предмет на търсене за тези класи: самият капиталист, ако иска да натрупва, не трябва, от друга страна, да предявява търсене на своите продукти — доколкото те влизат в дохода — в размерите, в които той ги произвежда. Иначе той не може да натрупва. Затова Малтус противопоставя на капиталиста такива класи, задачата на които е не натрупване, а разходване. И докато, от една страна, се предполагат всички тези противоречия, от друга страна, се предполага, че производството се развива без всякакви търкания, сякаш тези противоречия не съществуват. Покупката и продажбата са отделени една от друга, стоката е отделена от парите, потребителната стойност е отделена от разменната стойност. Предполага се, обратно, че няма такова отделяне, а се извършва разменна търговия. Потреблението и производството са отделени едно от друго; съществуват производители, които не потребяват, и потребители, които не произвеждат. Предполага се, обратно, че потреблението и производството са тъждествени. Капиталистът произвежда непосредствено, за да увеличи своята печалба — заради разменната стойност, а не заради потреблението. Предполага се, обратно, че той произвежда непосредствено — и само — заради потреблението. Ако предположим, че съществуващите в буржоазното производство противоречия — които, наистина, се изглаждат, но така, че този процес на изглаждане се проявява едновременно като криза, като насилствено съединяване на разединените, безразлично противостоящи един на друг и все пак взаимно свързани моменти — не съществуват, те, разбира се, не могат и да се проявят. Във всеки отрасъл всеки отделен капиталист произвежда съответно на своя капитал, без да се съобразява с потребностите на обществото, и особено без да се съобразява с конкуриращото предлагане от страна на другите капитали от същия отрасъл. Предполага се, обратно, че той произвежда така, като че ли произвежда по поръчка на обществото. Ако нямаше външна търговия, предметите за разкош можеха да се произвеждат вътре в страната при каквито и да било производствени разходи. В такъв случай, като изключим производството на предмети от първа необходимост, трудът действително би бил твърде непроизводителен. Затова и натрупването на капитал би било малко. При тези условия всяка страна би могла да прилага целия натрупан в нея капитал, тъй като, съгласно предположението, в нея би се натрупал малко капитал.)
„Втората фраза на Рикардо ограничава първата (за да не кажем, че й противоречи), ако изразът „да не може да намери приложение" означава в първата фраза „не би могла да бъде приложена производително", или, по-точно, „с печалба". А ако този израз означава просто „не би могла да бъде приложена" — това твърдение е безполезно, защото нито Адам Смит, нито някой друг не е, струва ми се, оспорвал, че капиталът може да бъде „приложен", ако на притежателя е безразлично каква печалба той носи" (,,An Inquiry into those Principles. . стр. 18-19).
В действителност Рикардо казва, че целият капитал в една страна, в каквито и размери да бъде той натрупан, може да бъде приложен с печалба, но че, от друга страна, самият факт на натрупването на капитал пречи за неговото прилагане „с печалба", тъй като натрупването трябва да води до намаление на печалбата, а следователно и на нормата на натрупването.
„Едно увеличено търсене [на работа] от тяхна" (на работниците) „страна означава тяхната готовност да вземат за себе си по-незначителна част от продукта и да оставят по-значителна част на ония, които ги наемат; и когато се казва, че това съкращава потреблението и по този начин увеличава препълването на пазара, аз мога само до отговоря, че в такъв случай препълването на пазара се оказва синоним на висока печалба" (цит. съч., стр. 59).
Действително, тази е тайната основа на препълването на пазара.
„Като потребители работниците нямат през периодите на процъфтяване никаква изгода от машините (въпреки твърдението на г. Сей, Traite d'economie politique", издание четвърто, том I, стр. 60), освен ако предметът, който се произвежда по-евтино от машината, принадлежи към ония неща, които, благодарение на поевтиняването, могат да станат достъпни за потребление от работниците. Вършачки, вятърни мелници могат в това отношение да имат по-голямо значение за работниците, но изнамирането на машина, изрязваща фурнир за скъпи мебели, на машина за изготвяне на блокове или за плетене на дантела малко подобрява тяхното положение" (цит. съч., стр. 74-75).
„При твърде развито разделение на труда сръчността на работниците може да намери приложение само в особената сфера, в която те са се обучавали; работниците са своего рода машини. Тогава има продължителни периоди на безработица, т.е. на загубен труд — на богатство, отсечено в корена. Съвсем безполезно е да се повтаря като папагал, че на нещата е свойствена тенденцията да намират своето равнище. Достатъчно е да погледнем около себе си и ще видим, че те [813] дълго време не могат да намерят своето равнище и че когато го намерят, то се оказва значително по-ниско, отколкото е било равнището в началото на процеса" (цит. съч., стр. 72).
Този рикардианец, по примера на Рикардо, правилно признава кризите, причинявани от внезапни промени в хода на търговията. Такъв случай имаше в Англия след войната от 1815 г. И точно по същия начин всички по-късни икономисти са признавали винаги като единствена възможна причина за кризите онова, което е било най-осезателният повод за всяка дадена криза.
Като причина за кризата той признава също и кредитната система (стр.81 и следващите). (Като че ли самата кредитна система не е възникнала от трудността да се приложи капиталът „производително", т.е. „с печалба".) Например англичаните са принудени да дават в заем своя собствен капитал в чужбина, за да си създадат пазар. В свръхпроизводството, в кредитната система и т. н. капиталистическото производство се старае да пробие своите собствени граници и да произвежда свръх своята мярка. От една страна, то има този стремеж. От друга страна, то понася само такова производство, което съответства на прилагане на съществуващия капитал с печалба. Оттук идват кризите, които същевременно винаги го тласкат извън собствените му граници и го заставят да постига с гигантски крачки онова — по отношение на развитието на производителните сили, — което то само твърде бавно би било осъществило в своите граници.
За Сей анонимният автор съди твърде правилно. Това трябва да се изтъкне при разбора на възгледите на Сей. (Виж тетрадка VII, стр. 134.)
„Той" (работникът) „е съгласен да работи в течение на една част от своето работно време за капиталиста, или, което се свежда до същото, той е съгласен да счита за принадлежаща на капиталиста една част от съвкупния продукт, когато той е готов и разменен. Той е принуден да прави това, защото иначе капиталистът не ще му предостави своята помощ"
(т. е. своя капитал. Съвсем не е лошо, че според анонимния автор „се свежда до същото" дали капиталистът владее съвкупния продукт и една част от него дава на работника като работна заплата или пък работникът оставя, предава на капиталиста част от своя продукт).
„Но тъй като подбудителният стимул за капиталиста е печалбата и тъй като предимствата, които дава капиталът, винаги до известна степен зависят толкова от желанието да се правят спестявания, колкото и от възможността да се правят, капиталистът ще бъде склонен да предложи добавъчно количество от тази своя помощ; а тъй като той ще намери по-малко хора, които се нуждаят от това добавъчно количество помощ от страна на капитала, отколкото е бил броят на ония, които са се нуждаели от първоначалното нейно количество, той трябва да очаква по-малък дял от печалбата и ще бъде принуден да се съгласи да направи на работника един вид подарък"(!!!), „като му отстъпи част от изгодите, създавани от предоставяната от него, капиталиста, помощ; в противен случай той не ще получи останалата част. По този начин конкуренцията понижава печалбата" (цит.съч., стр. 102-103).
Това е великолепно! Ако поради развитието на производителната сила на труда капиталът се натрупва така бързо, че търсенето на труд повишава работната заплата и работникът работи по-малко време безплатно за капиталиста и до известна степен участвува в изгодите от своя по-производителен труд — капиталистът му правел „подарък"!
Същият автор подробно доказва, че високата работна заплата била лошо поощрение за работниците, макар че когато става дума за поземлените собственици, той счита ниската печалба като обезкуражаваща капиталистите. (Виж тетрадка XII, стр.13.)
„А.Смит смяташе, че изобщо натрупването или увеличаването на капитала понижава общата норма на печалбата по силата на същия закон, който води до това, че увеличаването на капитала във всеки отделен отрасъл понижава печалбата в него. Но в действителност едно такова увеличаване на капитала в един отделен отрасъл означава, че той е увеличен в по-голяма пропорция от пропорцията, в която в сь-щото време се увеличава капиталът в другите отрасли" (цит. съч., стр. 9).
Против Сей. (Виж тетрадка XII, стр. 12.)
„Може да се каже, че непосредственият пазар или непосредственото поле на дейността на капитала е трудът. Масата на капитала, която в даден момент може да бъде вложена в дадена страна или в целия свят така, че да дава не по-малко от определената норма на печалбата, зависи, изглежда, главно от количеството труд, за извършването на който може да се подтикне масата на съществуващите в дадения момент хора посредством изразходването на този капитал" (цит. съч., стр. 20).
[814] „Печалбата зависи не от цената, а от цената в сравнение с разходите" (цит. съч., стр. 28).
„Твърдението на г-н Сей съвсем не доказва, че капиталът открива пазар за себе си ; то доказва само, че капиталът и трудът взаимно си откриват пазар" (цит. съч., стр. 111).
С) ТОМАС ДЕ КУИНСИ
[НЕСПОСОБНОСТ ДА ПРЕОДОЛЕЕ ДЕЙСТВИТЕЛНИТЕ НЕДОСТАТЪЦИ НА РИКАРДОВОТО ГЛЕДИЩЕ]
[De Quincey, Thomas.] „Dialogues of Three Templars on Political Economy, chiefly in relation to the Principles of Mr. Ricardo" („London Magazine", vol. IX, 1824).
Опит да се опровергаят всички изтъкнати против Рикардо възражения. Че авторът знае за какво става дума, това се вижда от тази единствена фраза:
„Всички трудности на политическата икономия могат да се сведат до въпроса, кое е основата на разменната стойност" (цит. съч., стр. 347).
В това съчинение често пъти остро се разкрива незадоволителността на Рикардовото гледище, макар че това се прави повече с афектация на диалектическа дълбочина, отколкото с действителна диалектическа дълбочина. Действителните трудности — които произтичат не от определението на стойността, а от това, че Рикардо незадоволително развива върху тази основа по-нататъшните определяния и се опитва насилствено и непосредствено да приспособи към простото отношение на стойността по-конкретни отношения — съвсем не са разрешени и дори не са почувствувани както трябва. Но това съчинение е характерно за периода, когато се е появило. Вижда се, че по онова време в политическата икономия още сериозно са се отнасяли към последователността и мисленето.
(По-слабо е по-късното произведение на същия автор: „The Logic of Political Economy", Edinburgh, 1844.)
Де Куинси остро формулира разликата между възгледите на Рикардо и по-раншните възгледи и не се опитва чрез преиначаване да отслаби или отхвърли всичко специфично в проблемите, като го запази само във фразата; това се правеше по-късно и широко разтвори вратите за повърхностния и безпринципен еклектизъм.
Един пункт от Рикардовото учение, който Де Куинси особено подчертава и който трябва тук да се отбележи, тъй като той играе роля в споменатата по-долу полемика против Рикардо, това е твърдението, че способността на една стока да се разпорежда с други стоки (нейната покупателна сила, т.е. нейната стойност, разглеждана като реализирана в някоя друга стока) е съвсем различна от нейната действителна стойност.
„Съвсем погрешно е да се заключава, че действителната стойност е голяма, защото е голямо количеството, което тя купува, или е малка, защото е малко количеството, което тя купува ... Ако стоката А удвои своята стойност — на това основание тя няма да се разпорежда с двойно, в сравнение с предишното, количество от стоката В. Това може да стане, но може да се случи и така, че тя да се разпорежда с 500 пъти по-голямо или 500 пъти по-малко количество... Никой не би се заел да отрича, че при удвояване на своята стойност стоката А ще се разпорежда с двойно количество от всички предмети, стойността на които е останала неизменна... Но въпросът е в това — ще се разпорежда ли стоката А при удвояване на своята стойност винаги и навсякъде с двойно количество" („Dialogues of Three Templars", стр. 552-554, на разни места).
D) САМУЕЛ БЕЙЛИ
[а) Повърхностен релативизъм в трактовката на категорията стойност у автора на пObservations on certain Verbal Disputes..." и у Бейли. Проблемата на еквивалента. Отказване от трудовата теория за стойността като основа на политическата икономия]
[Bailey, Samuel.] A Critical Dissertation on the Nature, Measures, and Causes of Value; chiefly in reference to the Writings of Mr. Ricardo and his Followers. By the Author of Essays on the Formation and Publication of Opinions. London, 1825.
Това е главното съчинение против Рикардо (то е насочено и против Малтус). Опитва се да отхвърли основата на доктрината — стойността. В положителен смисъл не представлява никаква ценност с изключение на определянето на „мярката на стойността", или, по-точно, на парите в тази им функция. (Срв. още от същия автор „A Letter to a Political Economist; occasioned by an article in the "Westminster Review" on the subject of Value". London, 1826.)
Тъй като, както вече отбелязахме по-горе, посоченото съчинение се приближава по основната си мисъл до „Observations on certain Verbal Disputes in Political Economy", тук трябва да се върнем към тези „Observations" и да приведем от тях съответни места.
Авторът на „Observations" упреква Рикардо, че превръща стойността от относително свойство на стоките в тяхното отношение една към друга в нещо абсолютно.
В това отношение Рикардо трябва да бъде упрекнат само в това, че той не разграничава строго различните моменти в развитието на понятието стойност — разменната стойност, както тя се представя или проявява в процеса на размяната на стоките, и битието на стоката като стойност за разлика от нейното битие като вещ, продукт, потребителна стойност.
[815] В „Observations" се казва:
„Ако абсолютното количество труд, с което се произвежда по-голямата част от стоките или всички стоки с изключение на една, се увеличава, може ли да се каже, че стойността на тази една стока остава неизменна? Та нали тя ще се разменя срещу по-малко количество от всяка друга стока? Ако в действителност се твърди, че под увеличение или намаление на стойността трябва да се разбира увеличение или намаление на количеството труд, което е произвело дадена стока, тогава изводите, против които току-що възразявах, биха могли да бъдат до известна степен правилни. Но да се каже, както прави това г.Рикардо, че сравнителните количества труд, с които са произведени две стоки, са причина за отношението, в което двете стоки се разменят една срещу друга, т. е. причина за разменната стойност на едната и другата — е нещо съвсем друго, отколкото да се каже, че разменната стойност на всяка стока означава количеството труд, което я е произвело, взето извън всяко отношение към другите стоки или към съществуването на другите стоки" („Observations on certain Verbal Disputes", стр. 13.)
„Действително г. Рикардо ни казва, че изследването, върху което той иска да привлече вниманието на читателя, се отнася до влиянието на измененията на относителната, а не на абсолютната стойност на стоките, сякаш той предполага, че съществува такова нещо като разменна стойност, която не е относителна" (пак там, стр. 9-10).
„Фактът, че г. Рикардо се е отклонил от своята първоначална употреба на думата „стойност" и е направил от стойността нещо абсолютно вместо относително, още по-ясно изпъква в неговата глава „Стойност и богатство, техните отличителни свойства". Дискутираният там въпрос е обсъждан и от други икономисти и представлява само безполезен спор за думи" (пак там, стр. 15-16).
Преди да говорим за този човек, ще отбележим още нещо за Рикардо. В своята глава „Стойност и богатство" той доказва, че общественото богатство не зависи от стойността на произведените стоки, макар че последното обстоятелство има решаващо значение за всеки индивидуален производител. Толкова повече той би трябвало да разбере, че една форма на производството, която има за цел само принадената стойност, т. е. която се основава на относителната бедност на масата на производителите, не може да бъде абсолютната форма на производство на богатството, както той постоянно я представя.
А сега да се обърнем към „observations"[[/*„забележките" – ироничен намек за заглавието на съчинението на този автор: „Observations on certain Verbal Disputes"/]] на мъдруващия противник на „споровете за думи".
Ако всички стоки с изключение на една увеличават стойността си, защото струват повече работно време, отколкото по-рано, тогава стоката, работното време за която не се е изменило, се разменя срещу по-малко количество от всички други стоки. Нейната разменна стойност, доколкото тя се реализира в други стоки, т. е. нейната разменна стойност, изразена в потребителните стойности на всички други стоки, се е намалила. „Може ли все пак да се каже, че нейната разменна стойност е останала неизменна?" Това е само постановка на въпроса, за който става дума, тук не се дава нито положителен, нито отрицателен отговор на него. Същият резултат би се получил, ако работното време, необходимо за производството на една стока, се е намалило, а работното време на всички други стоки е станало неизменно: определено количество от тази единствена стока би започнало да се разменя срещу по-малко количество от всички други стоки. И в двата случая имаме тук едно и също явление, макар че то се дължи на диаметрално противоположни причини. Обратно, ако работното време, необходимо за производството на стоката А, е останало неизменно, докато работното време за всички други стоки се е намалило, стоката А би започнала да се разменя срещу по-голямо количество от всички други стоки. Същото нещо би станало в резултат на противоположната причина, ако работното време, необходимо за производството на стоката А, би се увеличило, а работното време за всички други стоки би останало неизменно. И така, в първия случай стоката А се разменя срещу по-малко количество от всички други стоки и при това същото нещо може да стане по силата на две противоположни причини. Във втория случай тя се разменя срещу по-голямо количество от всички други стоки и това нещо пак може да стане по силата на две противоположни причини. Но, nota bene /*[[*]] обърни внимание/, всеки път тя се разменя, съгласно предположението по своята стойност, следователно срещу еквивалент. Всеки път стоката А реализира своята стойност в определено количество други потребителни стойности, срещу които тя се разменя, както и да се изменя количеството на тези потребителни стойности.
Оттук явно следва, че количественото отношение, в което стоките се разменят една срещу друга като потребителни стойности е, наистина, израз на тяхната стойност, на тяхната реализирана стойност, но не е самата им стойност, тъй като едно и също стойностно съотношение се изразява в съвсем различни количества потребителни стойности. Битието на стоката като стойност не е изразено в нейната собствена потребителна стойност, в нейното битие като потребителна стойност. Стойността на стоката се проявява в нейния израз в други потребителни стойности, т. е. в отношението, в което тези други потребителни стойности се разменят срещу тази стока. Ако 1 унция злато е равна на 1 тон желязо, т. е. ако малко количество злато се разменя срещу голямо количество желязо, нима по силата на това стойността на една унция злато, изразена в желязо, е по-голяма от стойността на желязото, изразена в злато ? Това, че стоките се разменят съответно на съдържащия се в тях труд, означава, че те са равни, че са едно и също, доколкото представляват едно и също количество труд. Следователно това същевременно означава, че всяка стока, разглеждана отделно, е нещо [816] различно от собствената й потребителна стойност, от собственото й битие като потребителна стойност.
Стойността на една и съща стока може, без да се изменя, да бъде представена в безкрайно различни количества потребителни стойности, според това, дали я изразявам в потребителната стойност на една или друга стока. Това не изменя стойността, макар че изменя нейния израз. Точно така и всички ония различни количества от различни потребителни стойности, в които може да се изрази стойността на стоката А, са еквиваленти и се отнасят помежду си не само като стойности, но и като равни по величина стойности, така че когато тези твърде различни количества потребителни стойности се заместват едно с друго, стойността си остава също така неизменна, както ако не беше получавала израз в съвсем различни потребителни стойности.
Ако стоките се разменят в онова отношение, в което те представляват еднакви количества работно време, тяхното битие като овеществено работно време, тяхното битие като въплътено работно време, е онова, което ги обединява, онова, което съставлява техния тъждествен елемент. Като такива продукти на труда стоките са качествено едно и също нещо и се различават помежду си само количествено в зависимост от това, дали те представляват повече или по-малко едно и също нещо — а именно работното време. Те са стойности като изрази на този тъждествен елемент, а еднакви по величина стойности, еквиваленти, те са дотолкова, доколкото представляват еднакви количества работно време. За да могат да бъдат сравнявани помежду си като величини, те трябва да бъдат вече едноименни величини, качествено тъждествени.
Именно като изрази на това единно начало тези различни предмети са стойности и се отнасят един към друг като стойности, а с това е дадена и разликата във величината на техните стойности, тяхната иманентна мярка на стойността. И само затова стойността на една стока може да бъде представена, да бъде изразена в потребителните стойности на други стоки като в нейни еквиваленти. По този начин и самата отделна стока като стойност, като битие на това единно начало, е различна от самата себе си като потребителна стойност, като вещ — съвсем независимо от израза на нейната стойност в други стоки. Като битие на работното време стоката е стойност изобщо, като битие на количествено определено работно време тя е определена величина на стойността.
За нашия мъдруващ драскач са характерни такива изрази като; „ако под това разбираме това и това, под това ние не разбираме това и това", и vice versa /*обратно/. Нашето „разбиране" няма абсолютно никакво отношение към съществените признаци на онова нещо, за което говорим. Когато говорим за разменната стойност на някой предмет, ние естествено разбираме под това преди всичко относителните количества на всяка друга стока, които могат да бъдат разменени срещу първата стока. Но при по-близко разглеждане ще намерим следното: за да бъде отношението, в което даден предмет се разменя срещу безбройно количество други предмети, които нямат решително нищо общо с нея — и дори ако между тях има природно или друго сходство, при размяната не се взема под внимание, — за да бъде това отношение устойчиво отношение, всички тези различни, разнородни вещи трябва да се разглеждат като съответни изрази на един и същ, общ на всички тях единен елемент, на елемент, съвсем различен от тяхното природно съществуване или външен вид. По-нататък ще намерим, че ако нашето „разбиране" има някакъв смисъл, то стойността на която и да е стока е не само нещо такова, което я сближава с другите стоки и я отличава от другите стоки, но че тя е такова качество, с което стоката се различава от своето собствено съществуване като вещ, като потребителна стойност.
„Повишаването на стойността на предмета А означава само стойност, измервана в предметите В, С и т. н., т. е. разменна стойност за предметите В, С и т. н." (Цит. съч., стр. 16).
За да може стойността на предмета А, например една книга, да се измерва в предмета В, във въглища, и в предмета С, във вино, А, В, С като стойности трябва да бъдат нещо различно от тяхното съществуване като книга, въглища и вино. За да може стойността на А да се измерва в В, А трябва да има стойност, независеща от измерението на тази стойност в В, и двете трябва да се равняват на трета вещ, която да се изразява в тях двете.
Съвсем погрешно е да се казва, че в резултат на това стойността на стоката се превръща от нещо относително в нещо абсолютно. Напротив. Като потребителна стойност cтоката е нещо самостоятелно. Като стойност, обратно, тя е нещо само положено, определяно само от нейното отношение към общественонеобходимото, еднаквото, простото работно време. Това е толкова относително, че при изменение на изискващото се за нейното възпроизводство [[средно обществено-необходимо — допълнено от ред. „23 септември”]] работно време се изменя и нейната стойност, макар че действително съдържащото се в нея работно време си е останало неизменно.
[817] В какъв дълбок фетишизъм е затънал нашият мъдруващ драскач и как той превръща относителното в нещо положително, най-поразително показва следната фраза:
Стойността е свойство на вещите, богатството — свойство на хората. В този смисъл стойността по необходимост предполага размяна, богатството – не” (цит. съч., стр. 16).
Тук богатство са потребителните стойности. Разбира се, те са богатство по отношение на хората, или за хората, обаче една или друга вещ е потребителна стойност, а поради това и елемент на богатството за хората, именно благодарение на своите собствени свойства. Ако отнемем от гроздето свойствата, които го правят грозде, ще изчезне потребителната стойност, която то като грозде има за хората; и като грозде то престава да бъде елемент на богатството. Като тъждествено с потребителните стойности богатството представлява ония свойства на вещите, от които се ползват хората и които изразяват отношение към техните потребности. А според нашия автор, напротив, „стойността" е „свойство на вещите"!
Като стойности стоките са обществени величини — следователно нещо абсолютно различно от техните „свойства" като „вещи". Като стойности те представляват само отношения на хората в тяхната производствена дейност. Стойността действително „предполага размяна", но тази размяна е размяна на вещи между хората, размяна, която няма абсолютно никакво отношение към вещите като такива. Вещта запазва същите „свойства", независимо от това, дали се намира в ръцете на А или В. Понятието „стойност" действително предполага „размяна" на продуктите. При обобществен труд отношенията на хората в тяхното обществено производство не са представени като „стойности" на „вещи". Размяната на продукти като стоки е определена форма на размяната на труд и на зависимостта на труда на всеки човек от труда на другите, определен начин на обществения труд, или на общественото производство.
В първата част на моето съчинение показах как основаващият се върху частната размяна труд се характеризира с това, че общественият характер на труда „се представя" в превратен вид като „свойство" на вещите; че общественото отношение се явява като отношение на вещите помежду им (като отношение между продуктите, потребителните стойности, стоките). Тази привидност нашият фетишист приема за нещо действително и наистина мисли, че, разменната стойност на вещите се определя от техните свойства като вещи и е изобщо тяхно природно свойство. Досега нито един природоизследовател още не е открил на какви природни свойства се дължи, че емфието и картините стават в определена пропорция „еквиваленти" едно за друго.
Така че именно той, този премъдър мъж, превръща стойността в нещо абсолютно, в „свойство на вещите", вместо да вижда в нея само нещо относително, отношение на вещите към обществения труд, към основания върху частната размяна обществен труд, в сферата на който вещите са определени не като нещо самостоятелно, а само като изрази на общественото производство.
Но обстоятелството, че „стойността" не е нещо абсолютно, че тя не може да се разглежда като нещо самостоятелно съществуващо, съвсем се различава от това, че стоките по необходимост трябва да дават на своята разменна стойност самостоятелен израз, различен от тяхната потребителна стойност, или от тяхното битие като реален продукт, и съществуващ независимо от това битие, т. е. че стоковото обръщение по необходимост трябва да стигне до образуването на парите. Стоките дават на своята разменна стойност този израз в парите, преди всичко в цената, в която всички те са представени като материализация на един и същ труд, като само количествено различни изрази на една и съща субстанция. Самото придобиване на самостоятелна разменна стойност на стоката в парите е продукт на процеса на размяната, резултат от развитието на съдържащите се в стоката противоречия между потребителна стойност и разменна стойност и на в не по-малка степен съдържащото се в нея противоречие, че определеният, особеният труд на частния индивид по необходимост трябва да се представи като своя противоположност, като еднакъв, необходим, всеобщ и в тази форма обществен труд. В обстоятелството, че стоката се изразява в пари, се съържа не само това, че различни стойностни величини на стоките се измерват чрез изразяване на тяхната стойност в потребителната стойност на една изключителна стока, но едновременно [[се съдържа — допълнено от ред. „23 септември”]] и [[в]] това, че всички те се изразяват в такава форма, в която те съществуват като въплъщение на обществения труд и затова могат да се разменят срещу всяка друга стока, могат да бъдат по желание превърнати в каквато и да било потребителна стойност. Ето защо техният израз в парите — в цената — е най-напред само идеално и те го реализират само чрез действителната продажба.
Грешката на Рикардо се състои в това, че той се занимава само с величината на стойността. Затова той насочва своето внимание само към [818] относителното количество труд, което представляват различните стоки, което те като стойности съдържат в себе си във въплътен вид. Но съдържащият се в стоките труд трябва да бъде представен като обществен труд, като отчужден индивидуален труд. В цената това е изразено идеално. То се реализира едва в продажбата. Това превръщане на съдържащите се в стоките трудове на отделните индивиди в еднакъв обществен труд, който именно затова може да бъде представен във всички потребителни стойности, може да се разменя срещу всички потребителни стойности, тази качествена страна на въпроса, съдържаща се в изразяването на разменната стойност в парите, не е развита от Рикардо. Това обстоятелство — необходимостта да се представи съдържащият се в стоките труд като еднакъв обществен труд, т.е. като пари — не се взема от Рикардо под внимание.
От своя страна развитието на капитала вече предполага пълно развитие на разменната стойност на стоката, а поради това и появата на нейното самостоятелно съществуване в парите. В процеса на производството и обръщението на капитала изходна точка е стойността като самостоятелна форма; тази стойност се запазва, увеличава се, измерва чрез сравняване със своята първоначална величина своето увеличаване във всички превръщания, които претърпяват стоките, в които тя е представена, и независимо от това, че самата бива представена в най-различните потребителни стойности, тя сменя стоките, които й служат като телесна обвивка. Отношението на стойността като предпоставка за производството към стойността като резултат на производството — а като предпоставена стойност капиталът е капитал в противоположност на печалбата — образува всеобхващащия и определящ момент на целия процес на капиталистическото производство. Тук имаме не само самостоятелен израз на стойността, както е при парите, а стойност в процес на движение, стойност, запазваща се в един процес, в който потребителните стойности преминават през най-различни форми. Така че в капитала придобиването на самостоятелност от стойността се проявява в много по-голяма степен, отколкото в парите.
Въз основа на казаното можем да съдим за ума на нашия мъдруващ противник на „споровете за думи", който разглежда придобиването на самостоятелност от разменната стойност като празна фраза, маниер на изразяване, схоластична измислица.
„Думата „стойност", или valeur на френски, не само се употребява в абсолютен смисъл, вместо да се употребява в относителен, като свойство на вещите, но дори се употребява от някои автори в смисъл на някаква измерима стока. „Притежание на стойност", „пренасяне на част от стойността'"' (един толкова важен момент за основния капитал), „ „сума, или съвкупност, на стойностите" и т. н. Аз не зная какво означава всичко това" (цит. съч., стр. 57).
Обстоятелството, че самата станала нещо самостоятелно стойност притежава в парите пак само относителен израз, тъй като самите пари са стока и поради това с променлива стойност, съвсем не изменя работата, а е едно несъвършенство, което произтича от природата на стоката и от това, че на разменната стойност на стоката трябва да се даде израз, различен от нейната потребителна стойност. Своето „аз не зная" нашият автор е показал в пълен размер. Това ние виждаме от целия характер на неговата критика, която иска с бръщолевене да се отърве от трудностите, съдържащи се в противоречивите определения на самите вещи, обявявайки тези трудности за продукти на рефлексия или за спор за определения.
„Изразът „относителна стойност на две вещи" може да има двояк смисъл: отношението, в което две вещи се разменят или ще се разменят една срещу друга, или пък относителните количества на една трета вещ, срещу която всяка от тях се разменя или ще се разменя" (цит. съч., стр. 53).
Няма що, великолепно определение! Ако 3 фунта кафе се разменят днес или ще се разменят утре срещу 1 фунт чай, това съвсем не значи, че тук става размяна на еквиваленти. На това основание всяка стока би могла да се разменя винаги само по своята стойност, защото нейна стойност би било всяко количество от друга стока, срещу което тя случайно е била разменяна. Обаче обикновено не това се има предвид, когато се казва, че 3 фунта кафе са били разменени срещу техния еквивалент в чай. Предполага се, че след размяната, както и преди нея, в ръцете на всеки от участниците в размяната се намира стока с еднаква стойност. Не отношението, в което се разменят две стоки, определя тяхната стойност, а тяхната стойност определя отношението, в което те се разменят. Ако стойността не е нищо друго освен количеството на стоката, срещу което случайно се разменя стоката А, как тогава ще се изрази стойността на А в стоката В, С и т. н.? Защото [819] в този случай, щом няма иманентна мярка за двете, стойността на стоката А не би могла да бъде изразена в стоката В дотогава, докато стоката А не бъде разменена срещу В.
Относителна стойност означава, първо, величина на стойността за разлика от качеството да бъде изобщо стойност. Затова последното също не е нещо абсолютно. Второ, относителна стойност означава стойността на една стока, изразена в потребителната стойност на друга стока. Това е само относителен израз на нейната стойност — а именно в нейното отношение към стоката, в която тя е изразена. Стойността на един фунт кафе е само относително изразена в чая. За да я изразим абсолютно — даже в относителна форма, т. е. в нейното отношение не към работното време, а към другите стоки, — би трябвало да я изразим в безкраен ред от уравнения с всички други стоки. Това би било абсолютен израз на нейната относителна стойност. Абсолютен израз на стойността би бил нейният израз в работното време и посредством този абсолютен израз тя би била изразена като нещо относително, но в рамките на абсолютното отношение, по силата на което тя е стойност.
К. Маркс/Ф. Енгелс – „Съчинения“, Том 26, част ІІІ, Издателство
на БКП, София,1971 г.