Карл Маркс-ТЕОРИИ ЗА ПРИНАДЕНАТА СТОЙНОСТ-ч.2, избрано

Карл Маркс:ТЕОРИИ ЗА ПРИНАДЕНАТА СТОЙНОСТ

/Избрани моменти от част втора, глави VІІІ-ХVІІІ/

стр.121 „Рикардо разглежда капиталистическия начин на производство като най-изгоден за производството изобщо, като най-изгоден за създаването на богатство и Рикардо е напълно прав за своята епоха. Той иска производство заради производството и е прав. Да се възразява против това, както правеха сантименталните противници на Рикардо, посочвайки, че производството като такова не е самоцел, значи да се забравя, че производството заради производството не е нищо друго освен развитие на производителните сили на човечеството, т.е. развитие на богатството на човешката природа като самоцел. Ако се противопостави на тази цел благото на отделните индивиди, както правеше Сисмонди, това значи да се твърди, че развитието на целия човешки род трябва да бъде задържано, за да се осигури благото на отделните индивиди, че следователно не трябва да се води например никаква война, защото войната във всеки случай води към гибел на отделни лица. (Сисмонди е прав само против онези икономисти, които замазват, отричат този антагонизъм.) При такъв подход към въпроса не може да се разбере, че това развитие на способностите на рода „човек”, макар в началото да се извършва за сметка на болшинството на човешките индивиди и дори на цели човешки класи, в края на краищата ще разруши този антагонизъм и ще съвпадне с развитието на всеки отделен индивид; че следователно по-високото развитие на индивидуалността се изкупува само с цената на един исторически процес, в хода на който индивидите се принасят в жертва, да не говорим за безплодността на подобни назидателни разсъждения, защото в света на хората, както и в света на животните и растенията, интересите на рода винаги си пробиват път за сметка на интересите на индивидите, тъй като интересът на рода съвпада с интереса на особени индивиди, в което се състои и силата на последните, тяхното преимущество.”

стр. 135 „...субстанцията на стойността съставлява общественото работно време...разликата в стойността може да бъде само количествена...тази количествена разлика може да бъде само разликата в количеството на изразходвано обществено работно време.”

стр. 159-60 „Тъй като стойността, която се разпределя, т.е. оная съставна част от стойността, която изобщо се свежда към доход, се създава вътре във всяка отделна сфера на производството независимо от другите сфери – макар че вследствие разделението на труда всяка сфера предполага наличието на други сфери, – то Родбертус прави крачка назад и внася обърканост, когато, вместо да разглежда това създаване на стойност в чист вид, той още от самото начало обърква работата с въпроса: какъв дял в съществуващия съвкупен продукт на нацията осигуряват на своите притежатели тези съставни части на стойността? У Родбертус разделянето на стойността на продукта се превръща веднага в разделяне на потребителни стойности...В стойността на промишления продукт, доколкото той се свежда към доход и доколкото индустриалецът не плаща поземлена рента – било за земята под постройките, било за водопади и т.н., – дял имат само капиталистът и наемният работник. В стойността на земеделския продукт в повечето случаи дял имат трима души...Овещественият труд и живият труд – това са двата фактора, върху противопоставянето на които почива капиталистическото производство. Капиталистът и наемният работник са единствените носители на функциите на производството и ония негови агенти, взаимоотношението и противоположността между които произтичат от същността на капиталистическия начин на производство.”

стр. 161 „От самата същност на капиталистическия начин на производство – за разлика от феодалния, античния и т.н. – произтича, че класите, които непосредствено участват в производството, а следователно са и непосредствени участници в дележа на произведената стойност (следователно и на продукта, в който е овеществена тази стойност) – че тези класи се свеждат до капиталистите и наемните рабитници и че се изключва поземленият собственик, който се появява едва post festum, вследствие на ония отношения на собственост върху силите на природата, които не са израснали от капиталистическия начин на производство, а са наследени от него.”

стр.182 „...всички стоки, доколкото те представляват разменни стойности, не са нищо друго освен относителни изрази на обществения труд, на общественото работно време...тяхната относителност съвсем не се състои само в съотношението, в което стоките се разменят една срещу друга, но и в отношението на всички разменни стойности към този обществен труд като към своя субстанция.”

стр.184 „Вместо да предполага предварително тази обща норма на печалбата, Рикардо трябваше, напротив, да изследва доколко изобщо нейното съществуване съответства на определението на стойността чрез работното време и тогава би открил, че вместо да съответства на това определение, тя prima facie му противоречи, че следователно нейното съществуване трябва да се развие с помощта на цяла редица посредстващи звена – развитие, което твърде се различава от простото подвеждане под закона за стойността.”

стр.219 [б) СМЕСВАНЕТО ОТ РИКАРДО НА ПРОЦЕСА НА ОБРАЗУВАНЕ НА ПАЗАРНАТА СТОЙНОСТ И ПРОЦЕСА НА ОБРАЗУВАНЕ НА ЦЕНАТА ПО РАЗХОДИТЕ]

„За построяването на своята теория за рентата Рикардо се нуждае от две положения, които не само не изразяват едно и също действие на конкуренцията, но изразяват тъкмо противоположни нейни действия. Първото положение гласи, че продуктите от една и съща сфера се продават по една и съща пазарна стойност, че следователно конкуренцията по принудителен начин създава различни норми на печалбата, т.е. отклонения от общата норма на печалбата. Второто положение гласи, че нормата на печалба трябва да бъде една и съща за всяко капиталовложение, или че конкуренцията създава обща норма на печалбата. Първият закон има сила за различните самостоятелни капитали, вложени в една и съща сфера на производството. Вторият има сила за капиталите, доколкото те са вложени в различни сфери на производството. С първото свое действие конкуренцията създава пазарната стойност, т.е. една и съща стойност за стоките от една и съща сфера....Със своето второ действие (което впрочем се осъществява по различен начин: това е конкуренцията между капиталистите в различните сфери, която прехвърля капиталите от една сфера в друга, докато посочената по-горе конкуренция, доколкото тя става между купувачите, се осъществява между капиталистите от една и съща сфера) конкуренцията създава цената по разходите...”

стр. 221-2 „...последната операция предполага непрекъснати странствания на капитала или едно определяно от конкуренцията разпределение на целия обществен капитал между различните сфери на неговото приложение... Тази тенденция довежда до това, че съвкупната маса на общественото работно време се разпределя – съответно на обществената потребност – между различните производствени сфери.”

стр.223-4 (Д. Рикардо: „Никой автор не е показал така задоволително и така ясно, както д-р Смит, тенденцията на капитала да напуска отраслите, в които произведените стоки не покриват със своите цени всички разходи по тяхното производство и доставка на пазара, включително и обикновената печалба....Когато се увеличава търсенето на коприна и се намалява търсенето на сукно, фабрикантът на сукно не преминава със своя капитал в копринената промишленост, а уволнява част от своите работници и престава да сключва заеми от банкерите и хората на парите; а при фабриканта на коприна става обратното: той сега заема повече пари и по този начин капиталът се прехвърля от един отрасъл в друг, без да става нужда фабрикантът да прекратява обикновената си работа.”)
„Така че кредитът е именно факторът, който предоставя капитала на разположение на цялата класа на капиталистите от всяка производствена сфера не съответно на сумата на собствения капитал на капиталистите от тази сфера, а съответно на потребностите на тяхното производство – докато в конкуренцията отделният капитал действа самостоятелно по отношение на другия. Този кредит е както резултат, така и условие на капиталистическото производство и това ни дава прекрасен преход от конкуренцията на капиталите към капитала като кредит.”

стр.230 (А. Смит: „Работната заплата, печалбата и рентата са трите първични източника на всеки доход, както и на всяка разменна стойност.”)

„След като Смит е изобразил вътрешната връзка на изследвания от него предмет, той внезапно отново изпада под властта на привидността на явлението, под властта на взаимовръзката между нещата, както тя се проявява в конкуренцията, а в конкуренцията всичко се представя винаги в обратен вид, обърнато с главата надолу....Смит забравя своя по-дълбок възглед и остава с погрешния си възглед, придобит от повърхностната видимост, а именно, че разменната стойност се била образувала от сбора на самостоятелно определяните стойности на работната заплата, печалбата и рентата.”

стр. 233 „Тази наивност, с която Смит, от една страна, вижда нещата с очите на агента на капиталистическото производство и ги изобразява точно така, както те се представят на този последния и се мислят от него, както те определят неговата практическа дейност и както наистина привидно се развиват, докато той, от друга страна, разкрива на някои места по-дълбоката връзка на явленията – тази наивност придава на книгата му голямо очарование.”

стр. 255 „Най-сетне, предпоставката на постоянното преливане на капитала от един отрасъл на производството в друг, тази основна предпоставка на Рикардо, не означава нищо друго освен предпоставка на господството на развитото капиталистическо производство. Там, където последното не се е утвърдило, тази предпоставка не съществува. На померанският чифликчия ще се види например странно, че Рикардо и другите английски автори не допускат дори мисълта, че земеделието може да изпитва недостиг на капитал. Англичанинът може, разбира се, да се оплаква от недостиг на земя в сравнение с капитала, но той никога не се оплаква от недостиг на капитал в сравнение със земята. Уейкфийлд, Чалмърс и други се опитват да обяснят спадането на нормата на печалбата с първото от тези обстоятелства. Второто от тези обстоятелства не се споменава от нито един автор от Англия, където (нещо, което Корбет отбелязва като от само себе си разбиращ се факт) винаги и във всички отрасли съществува капитал в излишък. Но ако си представим немските условия и затрудненията, които изпитва там поземленият собственик – защото със земеделие се занимава преди всичко той самият, а не съвсем независимата от него класа на капиталистите, – става понятно защо например г. Родбертус се чуди на „Рикардовата фикция, че запасът от капитал бил съобразяван с желанието той да бъде влаган”(цит...). Ако на англичанина липсва нещо – то е именно „поле за дейност”, място за влагане на наличния запас от капитал. Но „копнеж за капитал”, който би било желателно да бъде „вложен”, не съществува в Англия за единствената класа, която трябва да влага капитал – за класата на капиталистите.”

стр. 328 „...конкуренцията на по-плодородните земи или също така конкуренцията на по-малко плодородните земи (при низходяща линия) създава свръх производство и насилствено увеличава поглъщателната способност на пазара, създава добавъчно търсене посредством насилствено понижаване на цените.”

стр. 404 (А. Смит: „Частните интереси на ония, които прилагат своя капитал в някой отрасъл на търговията или промишлеността, винаги в някакво отношение са различни от интересите на обществото и дори са противоположни на тях...[Това] е класа хора, чиито интереси никога не съвпадат точно с интересите на обществото – хора, които обикновено са заинтересовани да измамват обществото и дори да го потискат и които поради това твърде често са го измамвали и потискали”.[цит...])

стр. 435 „Рикардо би трябвало да говори не за труда, а за работната сила. А тогава и капиталът би бил представен като такива вещни условия на труда, които противостоят на труда в качеството на обособила се самостоятелна сила, и капиталът веднага би застанал като определено обществено отношение. За Рикардо обаче капиталът е само „натрупан труд” за разлика от „непосредствения труд” и се взема само като нещо просто вещно, просто като елемент в процеса на труда, от което съвсем не може да се изведе взаимоотношението между труда и капитала, между работната заплата и печалбата.”

стр. 452-3 „С прогреса на производителността на обществения труд, който се придружава – във вида, в който се извършва тук – от нарастване на постоянния капитал, относително все по-голяма чст от целия годишен продукт на труда ще се пада поради това на капитала като такъв и следователно капиталистическата собственост (да не говорим за дохода на капиталистите) през цялото време ще се увеличава, а делът на онази част от стойността, която създава новоприсъединеният труд на отделния работник и дори на цялата работническа класа, все повече ще се понижава спрямо противостоящия му като капитал продукт на техния минал труд. За това постоянно нарастват отчуждението и противоположността между работната сила и обективните условия на труда, които са получили в капитала обособено самостоятелно съществуване. (Тук ние не говорим за променливия капитал, за онази част на продукта на годишния труд, която е необходима за възпроизвеждането на работническата класа; но дори и тези средства за съществуване на работническата класа й противостоят като капитал.)”

стр. 458 ((след обширен цитат от Рикардо)„...Рикардо, макар и да не отгатва, все пак изказва природата на капитала. Не натрупаният труд се използва от работническата класа, от самите работници, а „фондовете”, „натрупаният труд”, „използват тази класа”, използват истинския, непосредствения труд.”)

стр. 476 „Рикардо извършва всички тия грешки, защото се стреми да проведе предпоставката си за тъждествеността на нормата на принадената стойност и нормата на печалба с помощта на насилствени абстракции. Вулгарните икономисти направиха от тук извода, че теоретичните истини са абстракции, които противоречат на действителното положение на нещата. Вместо това те, напротив, трябваше да видят, че Рикардо отива недостатъчно далеч по пътя на правилната абстракция и че това именно го довежда до погрешната абстракция.)”.......

„Нормата на печалба има тенденция да спада. Защо? А. Смит казва: поради нарастващото натрупване и придружаващото го засилване на конкуренцията на капиталите. Рикардо възразява: конкуренцията може да изравнява печалбите в различните производствени отрасли,....но не може да понижава общата норма на печалбата. Такова понижаване според Рикардо би било възможно само когато поради натрупването на капитала увеличението на капиталите се извършва толкова по-бързо от увеличението на населението, че търсенето на труд постоянно би превишавало предлагането на труд, а поради това работната заплата постоянно... би се повишавала както по стойност, така и по потребителна стойност.”

стр. 477 „Нормата на печалба спада – макар че нормата на принадена стойност си остава при това неизменна или се повишава – по причина на това, че с развитието на производителните сили на труда променливият капитал се намалява спрямо постоянния капитал. По този начин нормата на печалба спада не защото трудът става по-малко производителен, а защото става по-производителен. Тя спада не защото работникът е по-малко експлоатиран, а защото е повече експлоатиран...”

стр. 495 „(Впрочем, когато говорим за закона на спадане на нормата на печалбата в процеса на развитието на капиталистическото производство, под печалба тук разбираме цялата сума на принадената стойност, която на първо време се завладява от заетия в производството капитал, колкото и да му се налага след това да я дели с капиталиста, който дава пари в заем (с получателя на лихвения процент), и със земевладелеца (получателя на рентата)).”

стр. 503 (Според Стърлинт) „...най-после нарастването на нормата на печалба се обяснява и с това, че в резултат на заемите и държавните разходи търсенето на капитали се е увеличило още по-силно от предлагането им...”

стр. 512 „...Рикардо изпуска изпредвид, че капиталистическото производство се води съвсем не в произволно установявани размери, но че колкото повече се развива то, в толкова по-голяма степен е принудено да произвежда в такива размери, които не се намират в никаква връзка с непосредственото търсене, а зависят от непрекъснатото разширяване на световния пазар. Рикардо прибягва да нелепата предпоставка на Сей, че капиталистът произвеждал не за печалба, не за принадена стойност, а непосредствено за потребление, за потребителна стойност – за своето собствено потребление. Рикардо изпуска изпредвид, че стоката трябва да бъде превърната в пари. Търсенето от страна на работниците е недостатъчно, тъй като печалбата съществува именно защото, търсенето, което могат да предявят работниците, е по-малко от стойността на техния продукт, и тя, печалбата, е толкова по-голяма, колкото относително по-малко е това търсене. Също така недостатъчно е и търсенето от страна на капиталистите, което те предявяват един към друг. Свръхпроизводството не предизвиква постоянно спадане на печалбата, но то постоянно се повтаря през определени периоди. След свръхпроизводството следва недостатъчно производство и т.н. Свръхпроизводството произтича тъкмо от това, че масата от населението никога няма възможност да потребява повече от средното количество необходими средства за живот и следователно нейното потребление не нараства съобразно с увеличението на производителността на труда.”

стр. 528-9 „...осъществяваното при капиталистическото производство разделение на труда в обществен мащаб (разпределение на труда и капитала между различните отрасли); по силата на извършващото се едновременно върху цялата повърхност паралелно производство, възпроизводство. Това беше условие на пазара, на производството и възпроизводството на капитал. Колкото по-голям е капиталът, колкото по-висока е производителността на труда, изобщо колкото по-голям е мащабът на капиталистическото производство – толкова по-голяма е масата на стоките, които се намират на стадия на преход от производство в потребление (индивидуално и промишлено), в обръщение, на пазара, и толкова по-голяма е гаранцията за всеки отделен капитал, че той ще намери на пазара в готов вид условията на своето възпроизвеждане. Това е толкова по-вярно, тъй като съобразно със самата същност на капиталистическото производство всеки отделен капитал, първо, работи в такъв мащаб, който е обусловен не от индивидуалното търсене (поръчки и т.н., частни потребности), а от стремежа да се реализира колкото може повече труд следователно и принаден труд, и да се доставя при даден капитал колкото може по-голямо количество стоки; второ, всеки отделен капитал се стреми да заеме на пазара колкото може по-голямо място и да изтика, да премахне своите конкуренти. Конкуренция на капиталите.”

стр. 530 „(Тук на сцената се явява търговският капитал, който държи на склад в готов вид запаси от стоки за нарастващото индивидуално или промишлено потребление; но това е само една от формите на опосредстването и поради това се отнася не тук, а към разглеждането на конкуренцията на капиталите.)

Както производството и възпроизводството на наличния капитал в една сфера предполага паралелно производство и възпроизводство в други сфери, така и натрупването, или образуването на добавъчен капитал, в един отрасъл предполага едновременно, или паралелно, създаване на добавъчна продукция в други производствени отрасли. Следователно едновременно трябва да расте мащабът на производството във всички сфери, които доставят постоянен капитал (съобразно с определения от търсенето среден дял в общото нарастване на производството, който се пада на всяка специална сфера); но постоянен капитал доставят всички сфери, които не дават готов продукт за индивидуално потребление. Най-важното тук е увеличаването на количеството на машините (оръдията), суровините, спомагателните материали, тъй като всички други производствени отрасли, където те влизат – все едно дали тези отрасли доставят полуфабрикати или готови изделия, – трябва само да приведат в движение повече труд, когато тези условия са на лице.
И така, за да има натрупване, във всички сфери, както се вижда, е необходимо постоянно добавъчно производство.
Това още трябва да се изясни малко по-подробно.”...

Стр. 538-584 [6) ПРОБЛЕМАТА ЗА КРИЗИТЕ (УВОДНИ БЕЛЕЖКИ)] РАЗРУШАВАНЕ НА КАПИТАЛА ПРИ КРИЗИТЕ

Ако като предпоставка е дадено добавъчно производство на постоянен капитал, т. е. по-голямо производство, отколкото е необходимо за възстановяване на стария капитал, а значи и капитала, който е нужен за производството на предишното количество средства за живот, – никакви по-нататъшни трудности не представлява добавъчното производство, или натрупването, в сферите, където машините, суровите материали и т. н. се използват [за производство на предмети за индивидуално потребление]. Ако е налице нужният добавъчен труд, капиталистите от посочените сфери намират на пазара всички средства за ново капиталообразуване, за превръщане в нов капитал на ония свои пари, в които е представена принадената стойност.

Но целият процес на натрупването се свежда преди всичко до такова добавъчно производство, което, от една страна, съответства на естественото увеличение на населението, а от друга – образува иманентната основа на явленията, които се проявяват в кризите. Мярка за това добавъчно производство е самият капитал, наличният мащаб на производствените условия и безмерният стремеж на капиталистите към забогатяване, към увеличаване на своя капитал, а съвсем не потреблението, което предварително е подкопано, защото най-голямата част от населението, работното население, може да разширява потреблението си само в много тесни граници, а, от друга страна, с развитието на капитализма търсенето на труд относително намалява, макар че абсолютно това търсене нараства. Тук се присъединява и това, че всички изравнявания на диспропорциите имат случаен характер и че макар съотношенията, в които се влагат капиталите в отделни сфери, да се изравняват посредством известен постоянен процес, все пак самото постоянство на този процес предполага също и постоянни диспропорции, които той трябва постоянно, често по насилствен път, да изравнява.

Тук ние трябва да разглеждаме само ония форми, които капиталът преминава в различните стадии на по-нататъшното си развитие. Следователно тук не се дава анализ на реалните отношения, в рамките на които се извършва действителният производствен процес. През цялото време се предполага, че стоката се продава по нейната стойност. Конкуренцията на капиталите остава вън от разглеждането, също както и кредитът. Вън от разглеждането остава и действителната структура на обществото, което съвсем не се състои само от класа на работниците и класа на промишлените капиталисти и в което следователно потребителите и производителите не са тъждествени: първата категория, категорията на потребителите (чиито доходи са отчасти не първични, а вторични, производни от печалбата и работната заплата), е значително по-широка от втората [т. е. от категорията на производителите] и поради това начинът, по който тя изразходва своя доход, и размерите на последния предизвикват твърде големи видоизменения в икономическия ход на работите и особено в процеса на обръщението и възпроизводството на капитала. Обаче ако още при разглеждането на парите ние намерихме, че те съдържат в себе си възможността за кризи както поради това, че те изобщо представляват форма, различна от натуралната форма на стоката, така и във формата си на платежно средство, това в още по-голяма степен се разкрива при разглеждането на общата природа на капитала, още преди изясняването на по-нататъшните реални отношения, които образуват всички предпоставки на действителния производствен процес.

[705] Усвоеният от Дейвид Рикардо (принадлежащ собствено, на [Джеймс] Мил) възглед на пошлия Сей (към което пак ще се върнем, когато говорим за това нищожество), че било невъзможно свръхпроизводство или поне всеобщо препълване на пазара – този възглед почива върху положението, че продуктите се разменят срещу продукти или, както си представяше Мил, срещу „метафизичното равновесие на продавачите и купувачите", откъдето е бил направен по-нататъшният извод, че търсенето се определя единствено от самото производство, или че търсенето и предлагането са тъждествени. Същото положение се среща и във формата, която е особено любима на Рикардо, че всяка сума капитал във всяка страна може да бъде приложена производително.

„Г-н Сей" – казва Рикардо в глава 21-а („Влияние на натрупването върху печалбата и лихвата") – „извънредно убедително показа, че няма такава сума капитал, която да не може да намери приложение в страната, защото търсенето е ограничено само от производството. Всеки човек произвежда само за да потребява или да продава, и той продава само с цел да купи някоя друга стока, която би могла да му бъде непосредствено полезна или би могла да му служи за бъдещото производство. Следователно произвеждайки, той по необходимост става или потребител на собствените си продукти, или купувач и потребител на продуктите на някое друго лице. Не бива да се предполага, че дълго време той ще бъде зле осведомен относно това, какви стоки може да произвежда с най-голяма изгода, за да постигне преследваната от него цел, а именно – да получи други продукти. И затова малко вероятно е, че той постоянно" (тук става дума изобщо не за вечния живот) „ще произвежда такава стока, за която няма търсене”.

Рикардо, който навсякъде се стреми да бъде последователен, вижда, че неговият авторитет, Сей, тук се е подиграл с него. В бележка към приведения по-горе пасаж той отбелязва:

„Напълно ли се съгласува с изложения от г-н Сей принцип следното му твърдение: „Колкото в по-голямо изобилие са свободните капитали в сравнение с възможността за влагането им, толкова повече трябва да спадне нормата на лихвата върху заеманите капитали" (Сей [Traite d'economie politique. Seconde edition. Paris, 1814], том II, стр. 108)? Ако в дадена страна капиталът може да намира приложение във всякакви размери, как може да се говори, че той е в прекомерно изобилие в сравнение с възможността да се прилага?" (стр. 340, бележката) [Руски превод том I, стр. 239].

Тъй като Рикардо се позовава на Сей, ние по-нататък ще се заемем с критика на положенията на Сей, когато работата стигне до разглеждане възгледите на самия този шарлатанин. Засега тук ще отбележим само следното:

При възпроизводството, напълно така, както и при натрупването на капитал, въпросът не е само да се възстанови същата тази маса потребителни стойности, от които се състои капиталът, в предишния й или в разширен мащаб (при натрупването), но и да се възстанови стойността на авансирания капитал с обикновена норма на печалбата (с обикновена принадена стойност). Следователно ако по силата на някое обстоятелство или на съчетание от обстоятелства пазарните цени на стоките (съвсем безразлично дали на всички, или на по-голяма част от тях) спаднат значително под цените на разходите, то, от една страна, възпроизводството на капитал ще се съкрати, доколкото това изобщо е възможно. Но още повече ще бъде затруднено натрупването. Принадената стойност, натрупана във формата на пари (злато или банкноти), би се превръщала в капитал само със загуба. Ето защо тя лежи неизползвана в банката във вид на съкровище или пък във формата на кредитни пари, което решително нищо не изменя в същността на въпроса. Същото затруднение би могло да настъпи и по силата на противоположни причини, ако не би имало реални предпоставки за възпроизводство (например при поскъпването на пшеницата или поради това, че не е натрупано достатъчно количество постоянен капитал in natura). Настъпва задръжка във възпроизводството, а поради това и в потока на обръщението. Покупката и продажбата антагонистично противостоят една на друга и незаетият капитал се явява във формата на безполезно лежащи пари. Също такова явление (и това в повечето случаи предшества кризите) може да има и тогава, когато производството на добавъчен капитал се извършва много бързо и обратното му превръщане в производителен капитал така повишава търсенето на всички елементи на последния, че действителното производство не може да го настига, и затова нарастват цените на всички стоки, които влизат в процеса на образуването на капитала. В този случай силно се понижава лихвеният процент, колкото и да нарасне печалбата, и тогава това понижаване на лихвения процент води до най-рисковани спекулативни предприятия. Задръжката във възпроизводството води до намаляване на променливия капитал, до спадане на работната заплата и до намаляване масата на прилагания труд. Това на свой ред оказва ново въздействие върху цените и предизвиква ново тяхно спадане.

Никога не трябва да се забравя, че при капиталистическото производство се касае не непосредствено за потребителната стойност, а за разменната стойност и специално за увеличението на принадената стойност. Това е движещият мотив на капиталистическото производство и не изглежда зле концепцията, която – за да се отърве от противоречията на капиталистическото производство – се абстрахира от неговата основа и го представя като производство, което има за цел да осигури непосредственото потребление на производителите.

По-нататък: тъй като процесът на обръщението на капитала продължава не един ден, а, напротив, обхваща повече или по-малко продължителен период, докато капиталът се върне към себе си [в производствената сфера]; тъй като този период съвпада с периода, в течение на който цените на дребно [706] се изравняват с цените на разходите; тъй като през този период се извършват големи преврати и изменения на пазара, настъпват големи изменения в производителността на труда, а поради това и в реалната стойност на стоките – напълно ясно е, че от изходната точка – от първоначално дадения капитал – до връщането му към себе си след завършването на един от тези периоди трябва да стават големи катастрофи и трябва да се натрупват и развиват елементите на кризата, които ни най-малко не се премахват от жалката фраза, че продуктите се разменят срещу продукти. Сравняването на стойността на стоките през един период със стойността на същите тези стоки през по-късен период, което г-н Бейли смята за схоластична измислица, напротив, съставлява основният принцип на процеса на обръщението на капитала.

Когато става дума за разрушаването на капитала, което се извършва от кризите, следва да се различават две неща.

Доколкото настъпват затруднения в процеса на възпроизводството и се съкращава – а на места и съвсем спира – процесът на труда, на унищожение се подлага действителен капитал. Машините, които не се употребяват, не са капитал. Трудът, който не се експлоатира, е изгубено производство. Суровините, които лежат неизползвани, не са капитал. Сградите (а също и новосъоръжаваните машини), които или се оказват неизползвани, или остават незавършени, стоките, гниещи в склада – всичко това представлява разрушаване на капитал. Всичко това не изразява нищо друго освен задръжка в процеса на възпроизводството, изразява това, че наличните производствени условия фактически не действат като производствени условия, не се въвеждат в действие като такива. При това потребителната им стойност и разменната им стойност се превръщат на прах.

А, второ, разрушаването на капитала, извършвано от кризите означава обезценяване на маса стойности, което по-нататък им пречи да възобновят процеса на своето възпроизводство като капитал в същия мащаб. Това е разрушително спадане на стоковите цени. Тук потребителните стойности не се разрушават. Онова, което губи един, печели го друг. Действащите като капитали стойностни маси не могат да се възобновяват в същите ръце като капитал. Старите капиталисти претърпяват банкрут. Ако стойността на стоките на някой капиталист, чрез продажбата на които той възпроизвежда своя капитал, е била равна на 12 000 ф. ст., от които, да речем, 2000 ф. ст. са съставлявали печалбата, и ако цената на тези стоки спада на 6 000 ф. ст., този капиталист не може нито да заплати договорните си задължения, нито – дори и ако не би имал дългове – да започне отново работа в предишния мащаб, имайки на ръка 6 000 ф. ст., защото цените на стоките отново се повишават до равнището на цените на техните разходи. Следователно унищожен е капитал от 6 000 ф. ст., макар че оня, който е купил тези стоки, доколкото ги е придобил за половината от цените на разходите им, може при ново оживление на работите твърде много да преуспява и дори да натрупа богатства от това. Значителна част от номиналния капитал на обществото, т. е. от разменната стойност на съществуващия капитал, е унищожена веднъж завинаги, макар че именно това унищожение, доколкото то не засяга потребителната стойност, може твърде много да съдейства на новото възпроизводство. Това едновременно е период, когато хората на парите се обогатяват за сметка на промишлениците. Що се отнася до спадането на чисто фиктивния капитал – държавните ценни книжа, акциите и т. н., – в случаите, когато то не води до банкрут на държавата и на акционерните дружества и не спъва с това производството изобщо, подкопавайки кредита на промишлените капиталисти, които притежават подобни книжа – то е само пренасяне на богатството от едни ръце в други и общо взето оказва благоприятно въздействие върху възпроизводството, защото парвенютата, в чиито ръце попадат по ниска цена тези акции или книжа, в повечето случаи са по-предприемчиви от предишните им притежатели.

[7) НЕЛЕПОСТТА НА ОТРИЧАНЕТО НА СВРЪХПРОИЗВОДСТВОТО НА СТОКИ ПРИ ЕДНОВРЕМЕННО ПРИЗНАВАНЕ ИЗЛИШЪКА НА КАПИТАЛ]

Рикардо винаги е последователен в онези свои концепции, които разработва самостоятелно. Ето защо у него тезата, че не е възможно свръхпроизводство (на стоки), е тъждествено с тезата, че не е възможно прекомерно изобилие, или излишък, на капитал /*Тук трябва да се различава следното: когато Смит обяснява спадането на нормата на печалбата с излишък на капитал, с натрупване на капитал, става дума за перманентно действие, и това не е вярно; напротив, преходният излишък на капитал, свръхпроизводството, кризата – това е нещо друго. Перманентни кризи няма./

„В страната може да бъде натрупано такова количество капитал, което не би могло да се приложи производително, ако в резултат от повишаването на цените на предметите от първа необходимост не настъпи много значително повишение на работната заплата, поради което за печалба върху капитала ще остане толкова малко, че ще изчезне стимулът за натрупване" (стр. 340) [Руски превод, том I, стр. 239].
„От всичко казано следва, че няма граници за търсенето, че няма граници за прилагането на капитала, докато той носи някаква печалба, и че е каквото и изобилие да бъде капиталът, няма друга достатъчна причина за спадане на печалбата освен повишаването па работната заплата и към това може по-нататък да се прибави, че единствената достатъчна и постоянна причина за повишаването на работната заплата е нарастващата трудност в добиването на храна и предмети от първа необходимост [707] за нарастващия брой работници".

Какво би казал в такъв случай Рикардо във връзка с тъпоумието на икономистите след него, които отричат свръхпроизводството в една форма (във вид на общо препълване на пазара със стоки) и същевременно не само го допускат в друга форма, като свръхпроизводство на капитал, като прекомерно изобилие на капитал, като излишък на капитал, но и обявяват това за съществена точка на своите учения ?
Нито един здравомислещ икономист от периода след Рикардо не отрича прекаленото изобилие на капитал. Напротив, всички те обясняват кризите с изобилието на капитал (доколкото не ги извеждат от явленията на кредита). Следователно всички те признават свръхпроизводството в една форма, но го отричат в друга. Значи остава само въпросът, как се отнасят една към друга двете форми на свръхпроизводство, как се отнася формата, в която то се отрича, към формата, в която се утвърждава?

Самият Рикардо нищо не знаеше за кризите в истинския смисъл на думата, за общите, произтичащи от самия производствен процес кризи на световния пазар. Кризите през 1800–1815 г. Рикардо би могъл да обяснява с поскъпването на пшеницата поради неурожай, обезценяване на книжните пари, обезценяване на колониалните стоки и т. н., тъй като поради континенталната блокада пазарът беше насилствено стеснен по политически, а не по икономически причини. Кризите след 1815 г. той също можеше да си обясни отчасти с неурожайната година, която предизвика недостиг на пшеница, отчасти със спадането на цените на пшеницата, тъй като престанаха да действат причините, които според собствената му теория трябваше да доведат до надуване на цените на пшеницата през време на войната и откъснатостта на Англия от континента, отчасти с преминаването от войната към мир и с възникналите във връзка с това „внезапни изменения в хода на търговията" (виж в неговите „Principles", глава 19-а: „За внезапните изменения в хода на търговията").

По-късните исторически явления, особено почти правилната периодичност на кризите на световния пазар, вече не позволяваха на икономистите след Рикардо да отричат фактите или да ги тълкуват като случайни явления. Вместо това те – да не говорим за ония, които обясняват всичко с кредита, за да могат след това да обявят, че и самите те са готови да предположат излишък на капитал – са измислили великолепната разлика между прекомерното изобилие на капитал и свръхпроизводството. Отричайки свръхпроизводството, те запазват фразите и съображенията на Рикардо и Смит, докато от прекомерното изобилие на капитал се опитват да изведат необяснимите за тях в противен случай явления. Така например Уилсън обяснява едни кризи с прекомерното изобилие на основен капитал, а други – с прекомерното изобилие на оборотен капитал. Самото прекомерно изобилие на капитал се признава от най-добрите икономисти (като например от Фулартон) и стана вече толкова общоприет предразсъдък, че тази фраза фигурира като нещо разбиращо се от само себе си дори в учебника на учения господин Рошер.

И така, пита се, що е прекомерно изобилие на капитал и с какво се отличава то от свръхпроизводството?

(Впрочем справедливостта изисква да отбележим, че други икономисти, като например Юр, Корбет и т.н., обявяват свръхпроизводството за нормално състояние на едрата промишленост, доколкото става дума за вътрешния пазар. Следователно излиза, че това свръхпроизводство води до кризи само при известни условия, когато се стеснява също и външният пазар.)

Според същите тези икономисти капиталът е пари или стоки. Следователно свръхпроизводството на капитал е свръхпроизводство на пари или стоки. И все пак и двете тези явления нямали нито общо помежду си. У тези икономисти не може да става дума дори за свръхпроизводство на пари, защото те разглеждат парите като стока, така че цялото явление се свежда до свръхпроизводство на стоки, което те признават под едно название, а отричат – под друго. Ако по-нататък се казва, че съществува свръхпроизводство на основен или оборотен капитал, в основата на това твърдение лежи мисълта, че стоките се разглеждат тук вече не в това просто определение, а в определението им, в което те действат като капитал. Но с това, от друга страна, се признава на свой ред, че при капиталистическото [708] производство и неговите явления – например при свръхпроизводството – въпросът е не само за простото отношение, в което продуктът се явява като стока, взема определението на стоката, а за ония обществени определения на продукта, по силата на които той е нещо повече от стока и се различава от простата стока.

Изобщо може до известна степен да се признае, че в израза „прекомерно изобилие на капитал", вместо израза „свръхпроизводство на стоки", се съдържа не само чисто словесно извъртане или не само безсъвестно скудоумие, което признава за съществуващо и необходимо едно и също явление, когато то се нарича а, а го отрича, щом то се нарича б, така че съмненията и неувереността съществуват тук фактически само относно наименованието на явлението, но не и относно самото явление – безсъвестно скудоумие, което се стреми да се отклони от трудната задача да обясни явлението по пътя, по който това явление се отрича в една форма (под едно название), а именно във формата, в която то противоречи на предразсъдъците на тези икономисти, и се признава само във формата, под която не се съдържа никаква мисъл. Ако оставим всичко това настрана, в прехода от израза „свръхпроизводство на стоки" към израза „прекомерно изобилие на капитал" се съдържа действително известна крачка напред. В какво се състои тя? В признаването, че производителите на стоки противостоят един на друг не като прости стокопритежатели, а като капиталисти.

[8) ОТРИЧАНЕ НА ОБЩОТО СВРЪХПРОИЗВОДСТВО У РИКАРДО. ВЪЗМОЖНОСТ ЗА КРИЗА, СЪДЪРЖАЩА СЕ ВЪВ ВЪТРЕШНИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ НА СТОКАТА И ПАРИТЕ]

Ето още няколко концепции на Рикардо:

„Може да се помисли ... че Адам Смит твърди, че ние по някакъв начин сме принудени" (то е така и в действителност) „да произвеждаме излишък от пшеница, вълнени и метални изделия и че капиталът, който произвежда тези стоки, не би могъл да си намери друго приложение. А при това начинът на прилагане на един или друг капитал е винаги въпрос на свободен избор и поради това никога може да има излишък на каквато и да е стока в течение на що-годе продължително време; защото ако имаше такъв излишък, цената на стоката би спаднала под нейната естествена цена и капиталът би бил преместен в някое по-изгодно занятие" (стр. 341–342, бележката) [Руски превод, том I, стр. 240].

„Продуктите винаги се купуват срещу продукти или срещу услуги; парите са само посредник, с помощта на който се извършва размяната" (това има смисъла – че парите са само средство на обръщението, а самата разменна стойност е само мимолетна форма на размяната на продукт срещу продукт, което е неправилно).

„Ще се понижи ли печалбата поради нарастване на производството и поради предизвикано от него увеличение на търсенето или не – това зависи изключително от повишаването на работната заплата, а повишаването на последната с изключение на кратковременните повишения на свой ред зависи от леснината, с която се произвеждат храната и предметите от първа необходимост за работниците“ (стр. 343) [Руски превод, том I, стр. 241].

„Ако търговците влагат своите капитали във външната търговия или в корабоплаването, те винаги правят това по свой свободен избор, а не под натиска на необходимостта ; те правят това, защото печалбата им в тези отрасли ще бъде до известна степен по-висока, отколкото във вътрешната търговия" (стр. 344) [Руски превод, том I, стр. 241].

Що се отнася до кризите, всички автори, които описват действителното движение на цените, или всички практици, които пишат в определени моменти на кризата, правилно игнорираха мнимо теоретичния брътвеж и се задоволяваха да декларират, че учението, според което не е възможно препълване на пазара и т. н., е правилно в абстрактната теория, но на практика то е погрешно. Със самия факт на редовното повтаряне на кризите галиматията на Сей и на други бе сведена всъщност до равнището на фразеологията, която се употребява само през време на процъфтяването, а през време на кризите се изхвърля от употреба.

[709] В кризите на световния пазар бурно си пробиват път противоречията и антагонизмите на буржоазното производство. Но вместо да изследват в какво се състоят антагонистичните елементи, които се разразяват в катастрофа, апологетите се задоволяват с това, че отричат самата катастрофа и въпреки закономерната й периодичност упорито твърдят, че ако производството се насочваше по учебниците, работата никога не би стигала до криза. Апологетиката се състои тук освен това във фалшифициране на най-простите икономически отношения и особено в това, че се фиксира единство въпреки противоположността.

Ако например покупката и продажбата, или движението на метаморфозата на стоката, представляват единство на два процеса или по-точно преминаване на един процес през две противоположни фази, ако следователно това движение по съществен начин е единство на двете фази, това е също по толкова съществен начин и разделяне, и обособяване на тези фази, тяхно превръщане в неща, самостоятелни едно спрямо друго. А тъй като те все пак са вътрешно свързани помежду си, обособяването на вътрешно свързаните моменти може да се проява само насилствено, като разрушителен процес. Именно в кризата се проявява действената сила на тяхното единство, единството на различията. Самостоятелността, която придобиват един спрямо друг взаимно свързаните и допълващи се моменти, насилствено се унищожава. Следователно кризата разкрива единството на станалите самостоятелни един спрямо друг моменти. Без това вътрешно единство на изглеждащите безразлични един към друг моменти не би имало и криза. Но не, казва икономистът-апологет. Тъй като съществува единство, не може да съществува криза. А това на свой ред не значи нищо друго, освен да се твърди, че единството на противоположни моменти изключва тяхната противоположност.

За да докажат, че капиталистическото производство не може да довежда до общи кризи, отричат всичките му условия и всички определения на обществената му форма, всичките му принципи и differentiae specificae /*специфични различия/, с една дума, отричат самото капиталистическо производство и всъщност доказват, че ако капиталистическият начин на производство беше не специфично развита, своеобразна форма на общественото производство, а такъв начин на производство, който предшества най-ранните наченки на капитализма, тогава присъщите му антагонизми, противоречия, а поради това и бурната им проява в кризите нямаше да ги има.

„Продуктите" – казва Рикардо, следвайки Сей – „винаги се купуват срещу продукти или срещу услуги; парите са само посредник, с помощта на който се извършва размяната".

Следователно тук, първо, стоката, в която съществува противоположност между разменната и потребителната стойност, се превръща просто в продукт (потребителна стойност), а размяната на стоки следователно се превръща в проста разменна търговия с продукти, с прости потребителни стойности. Връщат ни назад, към това, което съществуваше не само преди капиталистическото производство, но дори и преди простото стоково производство, и се отървават от най-сложното явление на капиталистическото производство – от кризата на световния пазар – с това, че просто отричат първото условие на капиталистическото производство, а именно условието, че продуктът трябва да бъде стока, трябва поради това да бъде представен като пари и да премине процес на метаморфоза. Вместо да говорят за наемен труд, говорят за „услуги" – дума, в която пак е отхвърлена специфичната определеност на наемния труд и на неговото потребление, а именно свойството му да увеличава стойността на ония стоки, срещу които се разменя, да поражда принадена стойност – а заедно с това е отхвърлено и специфичното отношение благодарение на което парите и стоката се превръщат в капитал. „Услугата" е труд, взет само като потребителна стойност (а това е нещо второстепенно в капиталистическото производство), съвсем така, както в думата „продукт" същността на стоката и съдържащото се в нея противоречие си остават скрити. Напълно последователно е, че парите в такъв случай се разглеждат само като посредник на размяната на продуктите, а не като съществена и необходима форма на съществуване на стоката, която неизбежно трябва да бъде представена като разменна стойност, като всеобщ обществен труд. Тъй като с подобно превръщане на стоката само в потребителна стойност (в продукт) се зачерква същността [710] на разменната стойност, също така лесно става възможно – или, по-точно, необходимо – да се отричат парите като съществена форма на стоката, която в процеса на метаморфозата е самостоятелна спрямо първоначалната форма на стоката.

Следователно тук се отървават от кризите в своите разсъждения, като забравят или отричат изходните предпоставки на капиталистическото производство – наличността на продукта като стока, раздвояването на стоката на стока и пари, произтичащите оттук моменти на разделение в стоковата размяна, най-после отношението, в което парите или стоката се намират спрямо наемния труд.

Впрочем не по-добре стои работата и у ония икономисти (като например у Дж. Ст. Мил), които искат да обяснят кризите с тези прости, съдържащи се в метаморфозата на стоките възможности за криза – например с разделянето на покупката и продажбата. Тези определения, които обясняват възможността на кризата, още далеч не обясняват нейната действителност, не обясняват защо фазите на процеса [на възпроизводството] влизат в такъв конфликт, че само по пътя на кризата, по пътя на насилствения процес може да се прояви вътрешното им единство. Това разделение се проявява в кризата; то е елементарна форма на последната. Да се обяснява кризата с тази й елементарна форма – значи да се обяснява съществуването й с това, което изразява нейното битие в най-абстрактната му форма; т. е. да се обяснява кризата с криза.

„Всеки човек" – казва Рикардо – „произвежда само с цел да потребява или да продава, и той продава само с цел да купи някоя друга стока, която би могла ла му бъде непосредствено полезна или би могла да служи за бъдещото производство. Следователно, произвеждайки, той по необходимост става или потребител на собствените си продукти (goods), или купувач и потребител на продуктите на някое друго лице. Не може да се предполага че дълго време той ще бъде зле осведомен относно това, какви стоки може да произвежда с най-голяма изгода, за да постигне преследваната от него цел, а именно – да получи други продукти. И затова малко вероятно е, че той постоянно (continually) ще произвежда такава стока, за която няма търсене".

Това детинско брътвене е достойно за някакъв си Сей, но не и за Рикардо. Преди всичко нито един капиталист не произвежда, за да потребява своя продукт. И когато говорим за капиталистическото производство, ние с пълно основание можем да кажем: „Нито един човек не произвежда с цел да потребява своя продукт", дори и ако той използва известни части от продукта си отново за промишлено потребление. Но у Рикардо става дума за частно потребление. Рикардо бе забравил по-рано, че продуктът е стока. Сега той е забравил дори общественото разделение на труда. В обществени условия, когато хората произвеждат за самите себе си, действително няма кризи, но няма също и капиталистическо производство. Ние никога не сме чували древните хора с тяхното основано върху робството производство да са познавали някога кризи, макар че отделни производители и в древността са претърпявали банкрут. Първата част от алтернативата [„с цел да потребява или да продава"]е безсмислица. Нелепа е и втората част. Човек, който е произвел продукт, няма [в условията на капиталистическото производство] избор: да го продава или не. Той е принуден да продава. И ето че при кризите възниква именно такова положение на нещата, че той не може да продаде или пък може да продаде само под цената по разходите или дори е принуден да продава просто със загуба. А каква полза има той, а също така и ние от това, че той е произвел продукта си за продажба? Работата е именно там - да се изясни какво пречи на това негово добро намерение да се осъществи. По-нататък:

„Всеки продава само с цел да купи някоя друга стока, която би могла непосредствено да му бъде полезна или би могла да служи за бъдещо производство" [пак там].

Каква идилична картина на буржоазните отношения! Рикардо забравя дори, че някой може да продава, за да плаща, и че тези принудени продажби играят много значителна роля в кризите. Непосредствена цел на капиталиста при продажбата е да превърне обратно стоката си или по-точно стоковия си капитал в паричен капитал и да реализира по такъв начин своята печалба. Потреблението – доходът – съвсем не е направляващ момент на този процес, какъвто то действително е за лицето, което продава стоките само за да ги превърне в средства за живот. А при капиталистическото производство доходът се явява като резултат, но не и като определяща цел. Всеки продава преди всичко, за да продаде, т. е за да превърне стоката в пари.

[711] През време на криза човек може да бъде много доволен ако е продал, а за покупка той още може и да не мисли. Разбира се, за да може реализираната стойност отново да действува като капитал, тя трябва да извърши процес на възпроизводство, т. е. трябва отново да бъде разменена срещу труд и стоки. Но кризата е именно момент на нарушаване и прекъсване процеса на възпроизводството. И това нарушаване не може да бъде обяснено, като се изтъква, че то няма място в периоди, когато няма криза. Не подлежи на никакво съмнение, че никой няма „да произвежда постоянно такава стока, за която няма търсене" (стр. 339-340), но никой и не изказва такава нелепа хипотеза. А и тя изобщо съвсем не се отнася до въпроса. Целта на капиталистическото производство е преди всичко не „да се получават други продукти", а да се присвояват стойност, пари, абстрактно богатство.

В основата на Рикардовите разсъждения тук лежи и разгледаното по-горе от мене схващане на Джеймс Мил за „метафизичното равновесие на покупките и продажбите" – положение, което в процесите на покупката и продажбата вижда само единство, но не разделение. Оттук и следното твърдение на Рикардо (след Джеймс Мил):

Парите са не само такъв „посредник, с помощта на който се извършва размяната" (стр. 341), но заедно с това са и такъв посредник, благодарение на който размяната на продукт срещу продукт се разпада на два акта, които не зависят един от друг и са разделени във времето и пространството. А приведеното неправилно разбиране на парите у Рикардо почива на това, че той изобщо разглежда само количественото определение на разменната стойност, а именно, че тя е равна на определено количество работно време и, напротив, забравя качественото й определение, а именно, че индивидуалният труд само в резултат на неговото отчуждаване (alienation) е принуден да се изразява като абстрактно всеобщ обществен труд. [718] (Че Рикардо разглежда парите само като средство на обръщението, е тъждествено на обстоятелството, че той разглежда разменната стойност само като мимолетна форма, изобщо като нещо само формално за буржоазното – или капиталистическото производство; ето защо последното фигурира у него не като специфично определен начин на производство, а като единствен начин на производство изобщо.). [718]

Твърдението, че не всички видове стоки, а само отделни видове от тях могат да се окажат в „излишък на пазара", че свръхпроизводството поради това винаги може да бъде само частично, представлява жалко извъртане. Преди всичко, ако се има предвид само природата на стоката, нищо не пречи всички стоки да бъдат на пазара в излишък и поради това всички да спаднат под своята цена. Защото тук става дума тъкмо за момента на кризата. Именно всички стоки освен парите. Това, че дадена стока по необходимост трябва да бъде представена в пари, означава само, че тази необходимост съществува за всички стоки. И в същата степен, в каквато за отделна стока е трудно да извърши тази метаморфоза, това може да бъде трудно и за всички стоки. Общата природа на метаморфозата на стоките, която включва отделяне на покупката и продажбата една от друга, както и тяхното единство – не само не изключва възможността за всеобщо препълване на пазара, а, напротив, самата е именно тази възможност за всеобщо препълване.

По-нататък Рикардовите и други подобни разсъждения изхождат, разбира се, от отношението не само между покупката и продажбата, но и между търсенето и предлагането, което трябва (да анализираме само при разглеждането на конкуренцията на капиталите. Според Мил покупката е продажба и т. н., оттук се получава, че и търсенето е предлагане, а предлагането – търсене. Но нали те също така се отделят едно от друго и могат да добият самостоятелност едно спрямо друго. Предлагането на всички стоки може в даден момент да бъде по-голямо от търсенето на всички стоки благодарение на това, че търсенето на всеобщата стока – на парите, на разменната стойност – е по-голямо от търсенето на всички отделни стоки, с други думи, благодарение на това, че моментът на изразяване на стоката в пари – на реализиране на нейната разменна стойност – взема връх над момента на обратното превръщане на стоката в потребителна стойност.

Ако отношението между търсенето и предлагането се разбира в по-широк и по-конкретен смисъл, тук ще влезе отношението между производството и потреблението. Тук пак би следвало да не се изпуска изпредвид съществуващото в скрито състояние и именно в кризата насилствено пробиващо си път единство и на двата тези момента в неговото отношение към също така съществуващото и дори характерно за буржоазното производство разделение и противоположност на тези два момента.

Що се отнася до противопоставянето на частичното свръхпроизводство срещу всеобщото, доколкото въпросът се свежда до това да се признае първият вид свръхпроизводство с цел да се отбегне признаването на втория, необходимо е да отбележим следното:

Първо: кризите често са предхождани от всеобщо надуване на цените на всички предмети, които са продукти на капиталистическото производство. Ето защо всички тези стоки участвуват в следващия крах, и при цените, които са съществували за тях преди краха, те всички създават претоварване на пазара. Пазарът може да погълне по спадащите цени, по цените, които са спаднали под цените на разходите, такава маса стоки, каквато той не би могъл да погълне по предишните им пазарни цени. Излишъкът на стоки е винаги относителен, т. е. това е излишък на стоки при дадени цени. Цените, по които в този случай се поглъщат стоките, са разорителни за производителя или и за търговеца.

[712] Второ: за да бъде кризата (следователно и свръхпроизводството) всеобща, достатъчно е тя да обхване главните предмети на търговията.

[9) ПОГРЕШНИЯТ ВЪЗГЛЕД НА РИКАРДО ВЪРХУ СЪОТНОШЕНИЕТО МЕЖДУ ПРОИЗВОДСТВОТО И ПОТРЕБЛЕНИЕТО ПРИ КАПИТАЛИЗМА]

Да разгледаме по-подробно как Рикардо се опитва да се отърве от всеобщото препълване на пазара в своите разсъждения:

„Някоя отделна стока може да бъде произведена в излишък и на пазара може да се окаже такъв излишък от нея, че изразходваният за производството й капитал няма да бъде възстановен; но това не може да се случи с всички стоки. Търсенето на пшеница се ограничава от броя на гърлата, които ще я потребяват, търсенето на обувки и облекло – от броя на лицата, които ще ги носят. Но дори ако обществото или част от обществото може да има толкова хляб, шапки и обувки, колкото може или желае да потреби, това не може да се каже за всичка продукти, произвеждани от природата или от промишлеността. Някои хора биха потребявали повече вино, ако имаха възможност да го получат. Други имат достатъчно вино, но те биха желали да увеличат количеството на мебелите си или да подобрят тяхното качество. Трети биха желали да украсят своите паркове или да разширят домовете си. Стремежът да се направи всичко това или нещо от това лежи в гърдите на всеки човек; за това са нужни само необходимите средства и нищо друго не може да предостави тези средства освен увеличаването на производството" .

Възможно ли е по-детинско разсъждение? То значи следното. Отделна стока може да бъде произведена в по-голямо количество от количеството, което може да бъде потребено. Но това не може .да се отнася едновременно до всички стоки. Защото потребностите, задоволявани от стоките, са безгранични, всички тия потребности не се задоволяват едновременно. Напротив. Процесът на задоволяването на една потребност заставя друга потребност да премине, така да се каже, в скрито състояние. Излиза, че нищо не се иска освен средства за задоволяване на тези потребности, а тези средства могат да бъдат добити само по пътя на увеличаване на производството. Значи всеобщо свръхпроизводство не е възможно.

Защо е всичко това? В моменти на свръхпроизводство значителна част от нацията (особено работническата класа) е осигурена по-малко откогато и да било в друго време с хляб, обувки и т. н. да не говорим за вино и мебели. Ако свръхпроизводството би могло да възниква само след като всички членове на нацията са задоволили поне най-насъщните си потребности, в историята на буржоазното общество до наши дни не е щяло да има нито веднъж не само всеобщо, но дори и частично свръхпроизводство. Ако например пазарът е препълнен с обувки или с басма, вино или колониални продукти – нима това значи, че поне две трети от нацията са задоволили до пресищане потребността си от обувки, басма и т. н.

Каква връзка изобщо има между свръхпроизводството и абсолютните потребности? Свръхпроизводството е свързано само с платежоспособните потребности. Става дума не за абсолютно свръхпроизводство – не за свръхпроизводство само по себе си, взето по отношение на абсолютната потребност или на желанието да се притежават стоки. В този смисъл няма нито частично, нито общо свръхпроизводство и те съвсем не противостоят едно на друго.

Но, ще каже Рикардо, ако има маса хора, на които са нужни обувки и басма, защо те не си набавят средства, за да ги купят, защо не се заемат с производство на нещо такова, срещу което биха могли да купят обувки и басма? Няма ли да бъде още по-просто да кажем: защо те не произвеждат за себе си обувки и басма? И което е още по-поразително в свръхпроизводството – това е, че истинските производители на самите тези стоки, които препълват пазара – работниците, – имат голяма нужда от тях. Тук не може да се каже, че те би трябвало да произведат тези вещи, за да ги получат, защото те са ги произвели и все пак ги нямат. Не може също така да се каже, че определена стока препълва пазара затова, защото няма потребност от тази стока. Следователно ако дори частичното свръхпроизводство не може да се обясни с това, че стоките, задръстващи пазара, превишават потребността от тях, то всеобщото свръхпроизводство никак не може да се обясни с това за много от стоките, които се намират на пазара, съществува потребност, която е незадоволена.

Да се върнем към примера с фабриканта на басма. Докато възпроизводството протичаше без прекъсвания – а значи без прекъсвания протичаше и онази фаза на това възпроизводство, в която басмата, продуктът, съществуващ като стока, като стока за продажба, се превръщаше обратно в пари по своята стойност, – дотогава и работниците, които произвеждат басма, също потребяваха да допуснем, част от тази басма, а с разширяването на производството, т. е. с натрупването, те я потребяваха съответно повече, или пък в производството на басма бяха заети повече работници, които, заедно с това бяха отчасти и нейни потребители.

[10) ПРЕВРЪЩАНЕ НА ВЪЗМОЖНОСТТА ЗА КРИЗА В ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ. КРИЗАТА КАТО ПРОЯВА НА ВСИЧКИ ПРОТИВОРЕЧИЯ НА БУРЖОАЗНАТА ИКОНОМИКА]

Преди да минем по-нататък, ще отбележим следното.

Отделянето на процеса на производството (непосредственото) и на процеса на обръщението един от друг представлява отново – и в по-развит вид – възможност за криза, която се разкри още при разглеждането на простата метаморфоза на стоката. Веднага щом тези процеси, вместо плавно да преминават един в друг, [713] получават самостоятелност като обособени и противостоящи един на друг моменти – кризата е налице.

При метаморфозата на стоката възможността за криза се изразява в следното:

Първо, стоката, съществуваща реално като потребителна стойност, а идеално, в цената, като разменна стойност, трябва да бъде превърната в пари: С-П. Ако тази трудност – продажбата – е разрешена, то покупката, П-С, вече не представлява затруднение, тъй като парите имат способността непосредствено да се разменят срещу всичко. Необходима предпоставка при това е наличността на потребителна стойност на стоката, полезност на съдържащия се в нея труд; в противен случай това изобщо не е стока. По-нататък се предполага, че индивидуалната стойност на стоката е равна на нейната обществена стойност, т. е. че материализираното в нея работно време е равно на работното време, което е обществено необходимо за производството на тази стока. Ето защо възможността за криза в смисъла, в който тя се проявява в простата форма на метаморфозата, произтича само от това, че различията във формата – фазите, през които метаморфозите на стоката преминават в движението си, – първо, са необходимо допълващи се една друга форми и фази и, второ, въпреки тази вътрешна необходима взаимна връзка представляват съществуващи безразлично една към друга, несъвпадащи във времето и пространството, отделими и отделени една от друга и независещи една от друга части и форми на процеса. Следователно тук възможността за криза се състои изключително в отделянето на продажбата и покупката една от друга. Само във формата на стока стоката трябва да преодолява тук стоящата пред нея трудност. Веднага щом тя е придобила формата на пари, тази трудност вече е премината. Но по-нататък и това се свежда до отделяне на продажбата и покупката една от друга. Ако стоката нямаше възможност да напуща сферата на обръщението във формата на пари, или, с други думи, да отсрочва обратното си превръщане в стока, ако – както това се наблюдава при непосредствената разменна търговия – покупката и продажбата съвпадаха, то при направените предположения възможността за криза би отпаднала. Защото е предположено, че стоката е потребителна стойност за другите стокопритежатели. Във формата на непосредствена разменна търговия стоката не може да бъде разменена само тогава, когато не е потребителна стойност или пък когато на другата страна няма други потребителни стойности, които биха могли да се разменят срещу нея; следователно само при две условия: или когато едната страна е произвела нещо безполезно, или когато у другата страна няма нищо полезно, което би могло да се разменя като еквивалент срещу потребителната стойност, която се намира у първата страна. Но и в двата случая изобщо не би имало размяна. Обаче ако би имало размяна, нейните моменти не биха били отделени един от друг. Купувачът би бил продавач, продавачът – купувач. По този начин би отпаднал критичният момент, който произтича от формата на размяната, тъй като размяната е обръщение – и ако казваме, че простата форма на метаморфозата съдържа в себе си възможността за криза, ние казваме само, че в самата тази форма лежи възможността за разрив и за отделяне един от друг на съществено взаимно допълващите се моменти.

Но това се отнася и до съдържанието. При непосредствената разменна търговия главната маса на продукцията у производителя на едни или други продукти е предназначена за задоволяване на собствената му потребност или, при малко по-развито разделение на труда, за задоволяване на известните нему потребности на другарите му по производствена дейност. Това, което подлежи на размяна като стока, е излишъкът и е несъществено дали този излишък ще бъде разменен или не. При стоковото производство превръщането на продукта в пари – продажбата – представлява conditio sine qua non /*необходимо, задължително условие/. Непосредственото производство за задоволяване на потребностите отпада. Ако стоките остават непродадени, кризата е налице. Трудността на превръщането на стоката – на особения продукт на индивидуалния труд – в пари, в нейната противоположност, в абстрактно всеобщ обществен труд, се състои в това, че парите не се явяват като особен продукт на индивидуалния труд, че оня, който е продал, т. е. оня, който сега владее стоката във формата на пари, не е принуден веднага да купува отново, отново да превръща парите в особен продукт на индивидуалния труд; в разменната търговия тази противоположност не съществува. Тук никой не може да бъде продавач, без да бъде купувач, и купувач, без да бъде продавач. Трудността, която продавачът изпитва – при предположение, че стоката му има потребителна стойност, – произтича изключително от това, че купувачът лесно може да отложи обратното превръщане на парите в стока. Тази трудност на превръщането на стоката в пари – продажбата й – произтича изключително от това, че стоката трябва да бъде превърната в пари, а парите съвсем не трябва да бъдат незабавно превърнати в стока, така че продажбата и покупката могат да се отделят една от друга. Ние казахме, че тази форма съдържа в себе си възможност за криза, т. е. възможност моментите, които са взаимно и неразривно свързани един с друг, да се откъсват един от друг, в резултат на което тяхното съединяване се осъществява по насилствен път, така че взаимната им връзка си пробива път чрез насилие, извършвано над самостоятелността, която те са придобили един спрямо друг. [714] А кризата не е нищо друго освен насилствено осъществяване на единството на фазите на производствения процес, обособили се и станали самостоятелни една спрямо друга.

Общата абстрактна възможност за криза не означава нищо друго освен най-абстрактна форма на кризата, без съдържание, без съдържателна подбудителна причина за криза. Продажбата и покупката могат да се отделят една от друга. Следователно те са криза potentia /*във възможност/ и тяхното съвпадане винаги остава критичен момент за стоката. Но те могат и плавно да преминават една в друга. Следователно остава в сила, че най-абстрактна форма на кризата (и поради това формална възможност за кризата) е самата метаморфоза на стоката, в която като разгърнато движение се съдържа само заключеното в единството на стоката противоречие на разменната и потребителната стойност, по-нататък – на парите и стоката. Но това, благодарение на което тази възможност за криза става криза, не се съдържа в самата тази форма; в нея се съдържа само това, че формата за кризи е налице.

И именно това е важно при разглеждане на буржоазната икономика. Кризите на световния пазар трябва да се разглеждат като реално свеждане в едно и насилствено изравняване на всички противоречия на буржоазната икономика. Ето защо отделните моменти, които се свеждат по този начин в едно в тези кризи, трябва да се проявяват и проследяват във всяка сфера на буржоазната икономика и в зависимост от това, как проникваме все по-нататък и по-нататък в тази икономика, ние трябва, от една страна, да разкриваме все нови и нови определения на това противоречие и, от друга страна, да показваме как в по-конкретните му форми се повтарят и съдържат неговите по-абстрактни форми.

И така, можем да кажем: кризата в първата й форма е самата метаморфоза на стоката, отделянето на покупката и продажбата една от друга.

Кризата във втората й форма е свързана с функцията на парите като платежно средство. Тук парите в два различни, отделени един от друг моменти фигурират в две различни функции.

И двете тези форми са още съвсем абстрактни, макар че втората е по-конкретна от първата.

Следователно при разглеждане процеса на възпроизводството капитала (който съвпада с неговото обръщение) преди всичко трябва да се покаже, че споменатите по-горе форми тук просто се повтарят, или, по-точно, тук за пръв път получават съдържание, основа, на която могат да се проявят.

Да разгледаме движението, което извършва капиталът от момента, когато той като стока напуска процеса на производството, за да излезе след това отново от него във формата на стока. Ако се абстрахираме тук от всички по-нататъшни определения на съдържанието, ще имаме пред себе си следното: съвкупният стоков капитал, както и всяка отделна стока, която влиза в него, трябва да извърши процеса С–П–С, метаморфозата на стоката. По този начин общата възможност за криза, която се съдържа в тази форма – отделянето на покупката и продажбата една от друга, – се съдържа и в движението на капитала, тъй като капиталът също е стока и не представлява нищо друго освен стока. Освен това от взаимната свързаност на метаморфозите на различните стоки произтича, че една стока се превръща в пари, защото друга стока, обратно, се превръща от формата на пари в стока. Следователно отделянето на покупката и продажбата една от друга тук се явява далеч не в такъв вид, че превръщането на един капитал от формата на стока във формата на пари трябва да съответства на обратното превръщане на друг капитал от формата на пари във формата на стока, първата метаморфоза на един капитал трябва да съответства на втората метаморфоза на друг капитал, напускането на производствения процес от един капитал трябва да съответства на връщането на друг капитал в производствения процес. Такова взаимно срастване и преплитане на процесите на възпроизводството или на обръщението на различните капитали е, от една страна, необходимо поради разделението на труда, а от друга страна – случайно, и вече по силата на това се разширява определението на съдържанието на кризата.

И, второ, що се отнася до възможността за криза, произтичаща от формата на парите като платежно средство, при разглеждане на капитала се разкрива вече много по-реална основа за превръщане на тази възможност в действителност. Например притежателят на тъкачна фабрика трябва да заплати целия постоянен капитал, елементите на който са били доставени от притежателя на предачна фабрика, от ленопроизводителя, от притежателите на машиностроителен и железодобивен завод, от производителя на дървен материал, от производителя на каменни въглища и т.н. Доколкото последните произвеждат такъв постоянен капитал, който влиза само в производството на постоянен капитал, без да влиза в крайната стока, в тъканта, дотолкова те чрез размяната на капитал срещу капитал взаимно възстановяват своите производствени условия. Да предположим [715] сега, че притежателят на тъкачна фабрика продава тъканта си за 1 000 ф. ст. на търговеца, но с полица, така че парите фигурират като платежно средство. Притежателят на тъкачна фабрика на свой ред продава тази полица на банкера, на когото той изплаща по този начин, да речем, някакъв дълг, или който му шконтира тази полица. Точно така с полица ленопроизводителят е продал на притежателя на предачната фабрика, а последният – на притежателя на тъкачната фабрика, точно така и машиностроителят – на притежателя на тъкачната фабрика, металургът и производителят на дървен материал – на машиностроителя, производителят на каменни въглища – на притежателите на предачна и тъкачна фабрика, на машиностроителя, металурга и производителя на дървен материал. Освен това металургът, производителят на каменни въглища, производителят на дървен материал, ленопроизводителят са платили един на друг с полици. И ето че ако сега търговецът не плаща, притежателят на тъкачна фабрика не може да плати полицата си на банкера.

Ленопроизводителят е издал полица на притежателя на предачна фабрика, машиностроителят – на притежателите на тъкачна и предачна фабрика. Притежателят на предачна фабрика не може да плаща, тъй като притежателят на тъкачна фабрика не е в състояние да му плати; те и двамата не плащат на машиностроителя, а този последният не плаща на металурга, на производителя на дървен материал и на производителя на каменни въглища. И всички те на свой ред, без да реализират стойността на стоката си, не могат да възстановят онази част от стойността, която възстановява постоянния капитал. Така възниква общата криза. Това не е нищо друго, освен възможност за криза, отбелязана при разглеждането на парите като платежно средство, но тук, в капиталистическото производство, ние виждаме вече такава връзка на взаимните полици и облигации, покупки и продажби, при наличността на която възможността за криза може да се развие в действителност.

При всички обстоятелства ние имаме следното: Ако покупката и продажбата не застиват в напрегнато положение една срещу друга и поради това не възниква необходимост да бъдат насилствено изравнени; ако, от друга страна, парите като платежно средство функционират така, че облигациите взаимно се погасяват и следователно не се превръща в действителност противоречието, което потенциално съществува в парите като платежно средство; ако следователно и двете тези абстрактни форми на кризата не се проявяват реално като такива – криза не съществува. Не може да има криза, без покупката и продажбата да се отделят една от друга и да не влязат в противоречие, или без да се проявят противоречията, които се съдържат в парите като платежно средство, следователно без кризата да се появи заедно с това в простата си форма – във формата на противоречие между покупката и продажбата и във формата на противоречие на парите като платежно средство. Но това все пак са само форми, общи възможности за кризи, а поради това и форми, абстрактни форми на действителната криза. Битието на кризата се проявява в тях като в най-простите си форми, а също така в най-простото си съдържание, доколкото самата тази форма е нейното най-просто съдържание. Но това още не е обосновано съдържание. Простото парично обръщение и дори обръщението на парите като платежно средство – и едното, и другото възникват дълго време преди капиталистическото производство, без да пораждат кризи – са възможни и действителни без кризи. Следователно само с тези форми не може да се обясни защо те се обръщат със своята критична страна, защо съдържащото се в тях potentia /*потенциално, във възможност/ противоречие се проявява actu /*действително, реално, на дело/ като такова.

Оттук се вижда безмерната пошлост на ония икономисти, които без вече да бъдат в състояние да се отърват посредством разсъждения от явленията свръхпроизводство и кризи, се успокояват с това че в тези форми е дадена възможността за настъпване на кризи така че случайно е обстоятелството, че те не настъпват, а заедно с това и самото им настъпване се представя като проста случайност.

Развилите се в стоковото обръщение и по-нататък в паричното обръщение противоречия а значи и възможностите за криза – от само себе си се възпроизвеждат в капитала, тъй като развито стоково и парично обръщение има в действителност само върху основата на капитала.

Но сега става дума да се проследи по-нататъшното развитие на потенциалната криза – реалната криза може да бъде изведена само от реалното движение на капиталистическото производство, конкуренцията и кредита, – да се докаже по-нататъшното развитие на потенциалната криза, тъй като тя произтича от ония определени форми на капитала, които са присъщи на капитала като капитал и не се съдържат просто в неговото битие като стока и пари.

[716] Сам по себе си само (непосредственият) производствен процес на капитала не може да прибави тук нищо ново. За да може производственият процес на капитала изобщо да съществува, предполага се, че условията му са дадени. Ето защо в първия раздел за капитала – в раздела за непосредствения производствен процес – не се прибавя нито един нов елемент на криза. Потенциално елементът на криза се съдържа тук, защото производственият процес е присвояване на принадена стойност, а затова е и нейно производство. Но в самия производствен процес това не може да се прояви, тъй като в него още не става дума за реализиране не само на възпроизведената стойност, но и на принадената стойност.

За първи път това може да се разкрие само в процеса на обръщението, който сам по себе си е в същото време и процес на възпроизводството.

Тук по-нататък следва да отбележим, че ние трябва да изобразим процеса на обръщението или процеса на възпроизводството, преди да сме изобразили готовия капитал – капитала и печалбата; защото трябва да се изясни не само как капиталът произвежда, но и как се произвежда капиталът. Действителното движение изхожда от наличния вече капитал – става дума за действителното движение върху основата на развитото, започващо от самото себе си, предполагащо самото себе си капиталистическо производство. Затова процесът на възпроизводството и развилите се в него по-нататък зародиши на кризи могат да бъдат изяснени в самия раздел, който разглежда възпроизводството, само непълно и изискват допълнително разглеждане в главата „Капитал и печалба".

Съвкупният процес на обръщението или съвкупният процес на възпроизводството на капитала е единство на неговата фаза на производството и неговата фаза на обръщението, т. е. такъв процес, който преминава и през двата посочени процеса като през свои фази. В това се състои получилата по-нататъшно развитие възможност за криза, или нейната получила по-нататъшно развитие абстрактна форма. Ето защо икономистите, които отричат кризите, защитават само единството на тези две фази. Ако тия фази бяха само отделени една от друга, без да са нещо единно, би било невъзможно насилственото възстановяване на тяхното единство, невъзможна би била и кризата. Ако те биха били само единни, без да са отделими една от друга, би било невъзможно насилственото им отделяне, което отново представлява криза. Кризата е насилствено възстановяване на единството на моментите, станали самостоятелни, и насилствено превръщане в нещо самостоятелно на такива моменти, които всъщност съставляват нещо единно. [716]

[11) КЪМ ВЪПРОСА ЗА ФОРМИТЕ НА КРИЗАТА]

И така :

1) Общата възможност за кризи е дадена в самия процес на метаморфозата на капитала, и при това двойно. Тъй като парите функционират като средство на обръщението, възможността за кризи се съдържа в отделянето на покупката и продажбата една от друга. Тъй като парите функционират като платежни средства, кьдето те действат в два различни момента като мярка на стойностите и като реализация на стойността – възможността за кризи се съдържа в отделянето на тези два момента един от друг. Ако стойността в интервала между тези два момента се е изменила и стоката в момента на продаването й не струва толкова, колкото е струвала в момента, когато парите са функционирали като мярка на стойностите, а поради това и като взаимни задължения, тогава облигацията не може да бъде изплатена от получените за стоката пари и поради това не може да бъде салдирана цялата поредица от сделки, които на свой ред зависят от тази облигация. Щом като стоката не е могла да бъде продадена през определен период от време – дори и да не се е изменила нейната стойност, – самото това обстоятелство вече е достатъчно, за да не могат парите да изпълнят своята функция на платежно средство, защото те трябва да функционират като платежно средство в определен, предварително установен срок. А тъй като една и съща парична сума функционира за редица взаимни сделки и задължения, невъзможността за изплащане възниква тук не само в един, а в много пунктове, и оттук произтичат кризите.

Такива са формалните възможности за криза. Първата е възможна без последната, т. е. кризи са възможни без кредит, без парите да са функционирали като платежно средство. Но втората не е възможна без първата, т. е. без отделяне на покупката и продажбата една от друга. Обаче в последния случай кризата настъпва не само защото стоката изобщо не може да бъде продадена, но и затова, че тя не може да бъде продадена в течение на определен период от време, и кризата възниква и получава тук своя характер не само поради това, че стоката не може да бъде продадена, но и поради това, че не се реализират цяла редица плащания, които са основани върху продажбата на тази определена стока в този определен срок. Такава е формата на паричните кризи в същинския смисъл на думата.

Следователно ако кризата настъпва в резултат от отделяне на покупката и продажбата една от друга, тя се развива като парична криза, когато парите вече функционират като платежно средство, и тази втора форма на кризите в такъв случай възниква като нещо, което се разбира от само себе си, веднага щом настъпва първата. Следователно при изследването защо общата възможност за кризи става действителност, при изследването на условията на кризата, е напълно излишно да се обръща особено внимание на формата на ония кризи, които възникват от развитието на парите като платежно средство. Именно поради това икономистите обичат да се позовават на тази разбираща се от само себе си форма като на причина за кризите. (Тъй като развитието на парите като платежно средство е свързано с развитието на кредита и неговото набъбване, следва, разбира се, да се изяснят причините на тези явления, но тук още не е място за това.)

2) Дотолкова, доколкото кризите са предизвикани от измененията и революциите на цените, които не съвпадат с измененията на стойността на стоките, те естествено не могат да бъдат анализирани при разглеждането на капитала изобщо, където се предполагат цени, тъждествени със стойностите на стоките.

3) Общата възможност за кризи е самата формална метаморфоза на капитала, отделянето на покупката и продажбата една от друга във времето и пространството. Но това никога не е причина за криза. Защото то не е нищо друго освен най-обща форма кризата, т.е. самата криза в най-общия й израз. Но не може да се каже, че абстрактната форма на кризата е причина за кризата. Ако питат за нейната причина, желаят именно да знаят защо нейната абстрактна форма, формата на нейната възможност, се превръща от възможност в действителност.

4) Общите условия за кризи, доколкото те не зависят от колебанията на цените (все едно дали тези колебания на цените са свързани с кредита или не), които се отличават от колебанията на стойностите, трябва да се извеждат от общите условия на капиталистическото производство. [770а]

[716] (Кризата може да настъпи: 1) при обратно превръщане [на парите] в производителен капитал – в резултат на измененията в стойността на елементите на производителния капитал, осбено на суровините; например, когато обемът на памучната реколта намалява и с това нараства неговата стойност. Тук ние имаме работа още не с цените, а със стойностите.) [716]

[770а] Първи момент. Обратното превръщане на парите в капитал. Предполага се определено стъпало на производството или на възпроизводството. Основният капитал може да се разглежда тук като нещо дадено, неизменно, невлизащо в процеса на образуването на стойността. Тъй като възпроизводството на суровините зависи не само от изразходвания за тях труд, но и от производителността на този труд, която е свързана с природните условия, масата на продукта – дори [XIV–771а] масата на продукта, произведена от същото количество труд – може да се намали (при лоши реколти). Следователно стойността на суровините се повишава, а масата им се намалява. С това е нарушено съотношението, в което парите трябва обратно да се превърнат в различни съставни части на капитала, за да може производството да продължава в предишния мащаб. Повече трябва да бъде изразходвано за суровини, а по-малко остава за изразходване за труд; ето защо не може да бъде погълнато същото количество труд, както преди. Първо, това не е възможно физически, тъй като се е намалило количеството на суровините; второ, това не е възможно, защото за суровини трябва да бъде изразходвана по-значителна, отколкото преди, част от стойността на продукта и следователно в променлив капитал може да бъде превърната по-малко значителна част от нея. Възпроизводството не може да бъде повторено в предишния мащаб. Част от основния капитал бездейства, част от работниците се оказват изхвърлени на улицата. Нормата на печалбата спада тъй като стойността на постоянния капитал се е увеличила в сравнение с променливия и се прилага по-малко променлив капитал. Предварително фиксираните отчисления – лихва, рента, – установени с оглед на неизменната норма на печалбата и на експлоатацията на труда, остават предишните и отчасти не могат да бъдат изплатени. Оттук и кризата. Криза на труда и криза на капитала. Това следователно е такова нарушение на процеса на възпроизводството, което е предизвикано от обстоятелството, че се е повишила стойността на една от частите на постоянния капитал, подлежащи на възстановяване от стойността на продукта. По-нататък, въпреки понижаването на нормата на печалбата, тук се наблюдава поскъпване на продукта. Ако този продукт като средство за производство влиза в други производствени сфери, неговото поскъпване предизвиква в тях същото нарушение на възпроизводството. Ако той влиза като средство за живот в общото потребление, той или влиза заедно с това в потреблението на работниците, или не влиза. В първия случай последиците ще бъдат същите, както и при нарушенията в променливия капитал, за което ще говорим по-нататък. Но ако продуктът изобщо влиза в общото потребление, то в резултат от поскъпването му (ако това потребление не намалява) може да се намали търсенето на други продукти и затова ще стане невъзможно обратното им превръщане в парична сума, съответстваща на тяхната стойност; по този начин се нарушава другата страна на тяхното възпроизводство: не обратно превръщане на парите в производителен капитал, а обратно превръщане на стоката в пари. Във всеки случай в разглеждания от нас производствен отрасъл се намалява масата на печалбата и масата на работната заплата, а с това се намалява и част от необходимия доход от продажбата на стоките от другите отрасли.

Но подобен недостиг на суровини може да се получи също така и независимо от реколтата или от обусловената от природни фактори производителност на труда, който доставя суровините. А именно, ако в някой отделен производствен отрасъл за машини и т. н. е изразходвана прекомерно голяма част от принадената стойност, от добавъчния капитал, то – при нов мащаб на производството – суровините ще бъдат недостатъчни, макар че те биха били достатъчни при производство в предишния мащаб. Следователно това става в резултат от непропорционалното превръщане на добавъчния капитал в различните му елементи. В дадения случай пред нас е свръхпроизводство на основен капитал, което поражда тук същите явления, както и в първия случай [т. е. при поскъпването на суровините].
[861а] [...........................................................................................................................
.................................................................................................................................] / * В ръкописа тук е скъсан левият горен ъгъл на страницата, поради което от първите девет реда на текста са се запазили само десните краища на шест реда, които не дават възможност да се възстанови напълно целият текст, но позволяват да се предполага, че Маркс тук говори за кризите, които възникват „от революция в стойността на променливия капитал". „Поскъпването на необходимите средства за живот", предизвикано например от лоша реколта, води до увеличаване на разходите за работници, привеждани в движение от променливия капитал, и едновременно с това – до намаляване" търсенето „на всички други стоки, на всички ония стоки, които не влизат в потреблението" на работниците. Ето защо става невъзможна „продажбата на тези стоки по тяхната стойност", нарушава се „първата фаза на тяхното възпроизводство – превръщането" на стоките в пари. Следователно поскъпването на средствата за живот „води до настъпване на криза в другите производствени отрасли".
В последните два реда на повредената част на страницата се съдържа заключителната мисъл от цялото това разсъждение, че кризите могат да възникват в резултат от поскъпване на суровините, „все едно дали тези суровини влизат като материал в постоянния капитал или като средство за живот" в потреблението на работниците. Ред./

Или пък те [кризите] почиват върху свръхпроизводство на основен капитал и следователно върху относително недопроизводство на оборотен капитал.

Тъй като основният капитал, както и оборотният, се състои от стоки, няма нищо по-смешно от позицията на онези икономисти, които отричат свръхпроизводството на стоки, но същевременно признават свръхпроизводството на основен капитал.

5) Кризи, които възникват от нарушаването на първата фаза на производството, т. е. от затрудненията в превръщането на стоките в пари, или от затруднения в продажбата. При кризите от първия вид [които настъпват в резултат от поскъпването на суровините] кризата възниква от затруднения в обратната покупка па елементите на производителния капитал. [XIV-86la]

[12) ПРОТИВОРЕЧИЕТО МЕЖДУ ПРОИЗВОДСТВОТО И ПОТРЕБЛЕНИЕТО В УСЛОВИЯТА НА КАПИТАЛИЗМА. ПРЕВРЪЩАНЕ НА СВРЪХПРОИЗВОДСТВОТО НА ГЛАВНИТЕ ПРЕДМЕТИ ЗА ПОТРЕБЛЕНИЕ В ОБЩО СВРЪХПРОИЗВОДСТВО]

[XIII-716] Преди да преминем към новите форми на кризата, ще се върнем отново към Рикардо и към приведения по-горе пример.

[716] Докато у фабриканта на басма се наблюдава възпроизводство и натрупване, неговите работници също така са купувачи на част от принадлежащия му продукт, те изразходват част от работната си заплата за басма. Именно поради това, че фабрикантът развива производството, работниците имат средства, за да купуват известна част от неговия продукт, а значи те частично му дават възможност да продаде продукта. Работникът може да се явява като купувач – като представител на търсенето – по отношение само на ония стоки, които влизат в индивидуалното потребление тъй като той не се разпорежда сам със собствения си труд, а значи и не владее сам условията за осъществяване на своя труд – средствата на труда и материала на труда. Следователно дори това обстоятелство изключва най-голямата част от производителите (там, където е развито капиталистическото производство – самите работници) от потребителите, от купувачите. Те не купуват суровини и средства на труда, те купуват само средства за живот (стоки, които непосредствено влизат в индивидуалното потребление). Затова няма нищо по-смешно от приказките за тъждество на производителите и потребителите; защото за извънредно голям брой производствени отрасли – за всички отрасли, които не произвеждат предмети за непосредствено потребление – масата на участващите в производството е абсолютно отстранена от покупката на произведените от самите тях продукти. Те никога не са непосредствени потребители или купувачи на тази значителна част от собствените си продукти, макар че заплащат онази част от стойността на последните, която се съдържа в купуваните от тях предмети за потребление. Тук се разкрива също така двусмислеността на думата „потребител" и погрешността на отъждествяването й с думата „купувач". В смисъл на производително потребление именно работниците потребяват машините и суровините, използват ги в процеса на труда. Но работниците ги използват не за себе си и именно затова не са и техни купувачи. За работниците машините и суровините не са потребителни стойности, не са стоки, а обективни условия на оня процес, субективни условия на който са самите работници.

[717] Но могат да кажат, че предприемачът, който наема работниците, е техен представител при покупката на средства на труда и материал на труда. Обаче той ги представлява – става дума за представителство на пазара – при други условия, различни от условията, при които те биха представлявали самите себе си. Той трябва да продаде масата стоки, които съдържат в себе си принадена стойност, незаплатен труд. А работниците би трябвало да продадат само такава маса стоки, в която би била възпроизведена стойността, авансирана в производството – във вид на стойност на средствата на труда материала на труда и работната заплата. На капиталиста следователно е нужен по-широк пазар от тоя, който би бил нужен на работниците. По-нататък, от него, а не от тях зависи дали той смята условията на пазара за достатъчно благоприятни, за да започне възпроизводството.

И така, работниците са производители, без да бъдат потребители – дори когато процесът на възпроизводството не се нарушава по отношение на всички ония предмети, които трябва да се потребяват в смисъл не на индивидуално, а на промишлено потребление.

Следователно няма по-нелеп начин да се отричат кризите от твърдението, че потребителите (купувачите) и производителите (продавачите) при капиталистическото производство са тъждествени. Те съвсем не съвпадат един с друг. В случаите, когато процесът на възпроизводството следва своя ход, тази тъждественост може да се твърди само по отношение на един от 3000 производители, т. е. по отношение на капиталиста. Също толкова погрешно е и обратното твърдение – че потребителите са производители. Поземленият собственик (получателят на поземлена рента) не произвежда, но все пак потребява. Точно така стои работата и с всички представители на паричния капитал.

Апологетичните фрази, пускани в ход с цел да се отричат кризите, са важни дотолкова, доколкото те винаги доказват противоположното на онова, което искат да докажат. С цел да отрекат кризите, те говорят за единство там, където съществува противоположност и противоречие. Следователно те са важни дотолкова, доколкото може да се каже: те доказват, че ако в действителност не съществуваха противоречията, които изобретателите на тези фрази са премахнали във въображението си, не би имало и криза. Но в действителност кризата съществува, защото съществуват тези противоречия. Всяко основание, привеждано от апологетите против съществуването на криза, представлява противоречие, премахнато само в тяхното въображение, и следователно реално противоречие, следователно основа на криза. Стремежът да се премахне противоречието с помощта на фантазиране е заедно с това потвърждение, че в действителност съществуват ония противоречия, които съгласно благочестивото желание не трябва да съществуват.

Това, което работниците всъщност произвеждат, е принадената стойност. Докато я произвеждат, те има какво да потребяват. Щом производството на принадена стойност се прекратява, прекратява се и тяхното потребление, тъй като те са престанали да произвеждат. Но те могат да потребяват съвсем не защото произвеждат еквивалент за своето потребление. Напротив, когато те произвеждат само такъв еквивалент, тяхното потребление се прекратява, те нямат еквивалент за потребление. Техният труд или се прекратява, или се съкращава, или, при всички обстоятелства, работната им заплата се понижава. В последния случай – ако равнището на производството остава неизменно – те не потребяват произведения от тях еквивалент. Но тогава не им достигат средства не защото произвеждат недостатъчно, а защото получават твърде малка част от продукта, който са произвели.

И така, когато разглежданото отношение се свежда просто до отношение между потребители и производители, забравят, че произвеждащият наемен работник и произвеждащият капиталист са два производителя от съвсем различен вид, да не говорим за такива потребители, които изобщо не се занимават с производствена дейност Тук отново противоположността се отрича с това, че се абстрахират от действително съществуващата в производството противоположност. Дори самото взаимоотношение на наемния работник и на капиталиста съдържа в себе си:

1) това, че най-голямата част от производителите (работниците) не са потребители (купувачи) на твърде значителна част от своя продукт, а именно на средствата на труда и материала на труда;

2) това, че най-голямата част от производителите, работниците, могат да потребяват еквивалента на своя продукт само дотогава, докато произвеждат повече от този еквивалент, т. е. принадена стойност, или принаден продукт. Те винаги трябва да бъдат свръхпроизводители, трябва да произвеждат свръх своите [платежоспособни] потребности, за да имат възможност да бъдат потребители или купувачи в [718] пределите на тези свои потребности.

Следователно по отношение на тази класа производители твърдението за единство между производството и потреблението във всеки случай се явява като prima facie /*още от пръв поглед/ погрешно.

Когато Рикардо казва, че единствената граница на търсенето е самото производство, а последното е ограничено от капитала, ако отхвърлим неправилните предпоставки, това всъщност има само смисъла, че капиталистическото производство намира мярката си само в капитала, при което под капитал се разбира също и работната сила, превърната в съставна част на капитала (купена от него) като едно от условията на неговото производство. А пита се именно дали капиталът като такъв е граница и за потреблението. Във всеки случай той служи за такава граница в отрицателен смисъл, т.е. не може да бъде потребено повече, отколкото е произведено. Но въпросът е – дали той служи като такава граница в положителен смисъл, може ли и трябва ли да бъде потребено – върху основата на капиталистическото производство – също толкова, колкото се произвежда. Ако се анализира правилно положението на Рикардо – то утвърждава тъкмо противоположното на това, което той е искал да каже с тези думи – а именно, че производството се води без оглед на съществуващите граници на потреблението и че то е ограничено само от самия капитал. И това действително е характерно за този начин на производство.

И така, съгласно предположението, пазарът е препълнен например с памучни тъкани, така че те или отчасти съвсем не могат да бъдат продадени, или пък могат да бъдат продадени на цена, значително по-ниска от своята цена [по разходите]. (Ще кажем засега: стойност, тъй като при разглеждането на процеса на обръщението или на възпроизводството ще трябва още да имаме работа със стойност, а не с цена по разходите и още по-малко с пазарна цена.)

Впрочем в целия този анализ от само себе си се разбира следното: не може да се отрича, че в отделни отрасли може да бъде произведено твърде много и затова в други отрасли – твърде малко, че следователно частичните кризи могат да произлизат от диспропорционалността на производството (а пропорционалността на производството винаги е само резултат от диспропорционалността на производството върху базата на конкуренцията) и че една от общите форми на тази диспропорционалност на производството може да бъде свръхпроизводството на основен или, от друга страна, свръхпроизводството на оборотен капитал. Както условие за продажбата на стоките по тяхната стойност е в тях да се съдържа само обществено необходимото работно време, така и за цялата производствена сфера на капитала такова условие е за тази специална сфера да бъде изразходвана само необходимата част от съвкупното работно време на обществото – само онова работно време, което е необходимо за задоволяване на обществената потребност (търсенето). Ако за тази сфера е изразходвано повече, то макар дори всяка единица стока да съдържа само необходимото работно време, сумата на тези единици съдържа повече, отколкото обществено необходимото работно време, и също така: макар единица стока да притежава потребителна стойност, сумата на тези единици, при дадените предпоставки, губи част от потребителната си стойност.

Обаче тук ние говорим не за криза в такава степен, в каквото тя е основана върху диспропорционалността на производството, т.е. върху диспропорцията в разпределението на обществения труд между отделните производствени сфери. За това може да става дума само дотолкова, доколкото се говори за конкуренция на капиталите. Там вече беше казано, че повишаването или спадането на пазарната стойност вследствие на тази диспропорция има за резултат изтеглянето на капитал от една производствена сфера и пренасянето му в друга, миграция на капитала от един отрасъл в друг. Обаче в самото това изравняване вече лежи обстоятелството, че то предполага противоположност на изравняването и следователно може да съдържа криза. Самата криза може да бъде форма на изравняването. Но подобен вид криза се признава от Рикардо и други.

При разглеждането на производствения процес ние видяхме че капиталистическото производство се стреми единствено към това да заграби колкото може повече принаден труд, т. е. да материализира с помощта на даден капитал колкото може повече непосредствено работно време – било чрез удължаване на работния ден, било чрез намаляване на необходимото работно време, чрез развиване на производителните сили на труда, използване на кооперирането, разделение на труда, машините и т.н., с една дума, чрез производство в голям мащаб, т. е. масово производство. Следователно в самата същност на капиталистическото производство е вложено производството без оглед на границите на пазара.

При разглеждане на възпроизводството се предполага в началото, че начинът на производство си остава неизменен и при разширяване на производството той действително си остава такъв известно време. Масата на произведените стоки се увеличава тук, защото се прилага повече капитал, а не защото капиталът се прилага по-производително. Но дори само количественото увеличение [719] на капитала включва в себе си заедно с това и факта, че се увеличава неговата производителна сила. Ако количественото увеличение на капитала е следствие на развитието на производителната сила, то и обратно – развитието на тази производителна сила на свой ред има за предпоставка по-широка, разширена капиталистическа основа. Тук се наблюдава взаимодействие. Ето защо възпроизводството на по-широка основа, т. е. натрупването – макар първоначално да се явява само като количествено разширяване на производството, свързано с това, че при същите условия на производство е бил вложен по-голям капитал, – на известна точка винаги получава също така и качествен израз, явявайки се като по-голяма продуктивност на условията, при които се извършва възпроизводството. Оттук – увеличаването на масата на продуктите в по-голяма пропорция от пропорцията, в която е нараснал капиталът при разширеното възпроизводство, т. е. при натрупването.

Но да се върнем отново към нашия пример с басмата. Застоят на пазара, препълнен с басма, нарушава възпроизводството у притежателя на тъкачната фабрика. Това нарушение бие преди всичко по неговите работници. Последните следователно сега са в по-малка степен – или вече съвсем не са – потребители на неговата стока, на басмата, и на другите стоки, които влизаха в тяхното потребление. Те, разбира се, имат нужда от басма, но не могат да я купят, тъй като нямат средства, а нямат средства, защото нe могат да продължават производството, а не могат да продължават производството, защото е произведено твърде много, защото пазарът е препълнен с басма. Не може да им помогне нито съветът на Рикардо „да увеличат производството си", нито съветът „да произвеждат нещо друго". Те сега представляват част от временното свръхнаселение, свръхпроизводство на работниците, в дадения случай – на производителите на басма, тъй като на пазара има свръхпроизводство на басма.

Но освен работниците, които са непосредствено заети от капитала, вложен в производството на басма, този застой във възпроизводството на басмата ще се отрази върху маса други производители – предачи, производители на памук, производители на вретена и тъкачни станове, на желязо, каменни въглища и т. н. Във всички тези групи също ще бъде нарушено тяхното възпроизводство, тъй като възпроизводството на басма е условие на собственото им възпроизводство. Това би станало дори тогава, когато в собствените им производствени сфери няма свръхпроизводство, т. е. когато там бъде произведено не повече от количеството, което се обуславя и оправдава от непрекъснато работещата промишленост, която произвежда басма. Всички тия отрасли на промишлеността имат това общо помежду си, че те потребяват своя доход (работна заплата и печалба, доколкото последната се потребява като доход, а не се натрупва) не в своя собствен продукт, а в продукта на ония сфери, които произвеждат предмети за потребление, включително и басма. Следователно потреблението на басма и търсенето й спадат именно защото на пазара има твърде много басма. Но спада също така търсенето и на всички други стоки, за които като предмети на потребление се изразходва доходът на тези косвени производители на басма. У последните средствата за купуване на басма и други предмети за потребление се ограничават, намаляват се, защото на пазара има твърде много басма. Това се отнася също и до другите стоки (предмети за потребление).

[13) НЕСЪОТВЕТСТВИЕ МЕЖДУ РАЗШИРЯВАНЕТО НА ПРОИЗВОДСТВОТО И РАЗШИРЯВАНЕТО НА ПАЗАРА. РИКАРДОВАТА КОНЦЕПЦИЯ ЗА НЕОГРАНИЧЕНИТЕ ВЪЗМОЖНОСТИ ЗА НАРАСТВАНЕ НА ПОТРЕБЛЕНИЕТО И ЗА РАЗШИРЯВАНЕ НА ВЪТРЕШНИЯ ПАЗАР]

[720] Ако ни кажат, че непрекъснато разширяващото се производство {което всяка година се разширява по две причини: първо, защото вложеният в производството капитал непрекъснато нараства, и, второ, защото той се прилага все повече и повече производително; през време на възпроизводството и натрупването непрекъснато се натрупват малки подобрения, които в края на краищата съвсем изменят целия мащаб на производството; извършва се натрупване на подобренията, натрупващо се развитие на производителните сили} – че това непрекъснато разширяващо се производство се нуждае от непрекъснато разширяващ се пазар и че производството се разширява по-бързо от пазара, с това ще бъде само другояче изразено явлението, което подлежи на обяснение: то ще бъде изразено не в своята абстрактна, а в своята реална форма. Пазарът се разширява по-бавно от производството; с други думи, в цикъла, който капиталът преминава през време на своето възпроизводство – този цикъл той се възпроизвежда не просто в предишните размери, а в разширен мащаб, описва не кръг, а спирала, – настъпва такъв момент, когато пазарът се оказва твърде тесен за производството Това се наблюдава в края на цикъла. Но то значи само, че пазарът е препълнен. Сега свръхпроизводството е очевиден факт. Ако разширяването на пазара вървеше в крак с разширяването на производството, не би имало препълване на пазара, не би имало свръхпроизводство.

Обаче само признаването, че пазарът трябва да се разширява заедно с производството, би означавало отново, от друга страна, и признаване на възможността за свръхпроизводство, защото пазарът има външни географски предели, вътрешният пазар се явява като ограничен в сравнение с такъв пазар, който е едновременно и вътрешен, и външен, а последният на свой ред – в сравнение със световния пазар, който във всеки даден момент е също ограничен, но потенциално способен за разширяване. Ето защо, ако се признава, че пазарът трябва да се разшири, за да не настъпи свръхпроизводство, признава се също така, че свръхпроизводство може да има, защото тогава е възможно – доколкото пазарът и производството представляват два безразлични един спрямо друг момента – че разширяването на единия не съответства на разширяването на другия, че пределите на пазара се разширяват недостатъчно бързо за производството или че новите пазари – новите разширения на пазара – могат да бъдат бързо надминати от производството, така че разширеният пазар сега е също така предел, както по-рано предел беше по-тесният пазар.

Ето защо Рикардо е последователен, когато отхвърля положението, че с разширяване на производството и нарастване на капитала е необходимо и разширяване на пазара. Според Рикардо целият капитал, който е налице в някоя страна, може да бъде изгодно приложен в същата тази страна. Затова Рикардо полемизира срещу А.Смит, който, от една страна, изтъкна същия възглед, както и той (Рикардо), а, от друга страна, с обикновения си разумен усет се изказа и против този възглед. Смит още не познава явленията свръхпроизводство и кризи, които произтичат от свръхпроизводство. Той познава само кредитните и паричните кризи, които се появяват от само себе си заедно с кредитната и банковата система. В натрупването на капитала той действително вижда безусловно увеличаване на общото народно богатство и благосъстояние. От друга страна, дори само това развитие на вътрешния пазар във външен, в колониален и световен пазар той разглежда като доказателство, така да се каже, за относителното (потенциално) свръхпроизводство на вътрешния пазар.

Достатъчно е да приведем тук полемиката на Рикардо против Смит:

„Ако търговците влагат капиталите си във външна търговия или в корабоплаване, те винаги правят това по свой свободен избор, а не под натиска на необходимостта ; те правят това, защото тяхната печалба в тези отрасли ще бъде до известна степен по-висока, отколкото във вътрешната търговия. Адам Смит правилно отбеляза, че „стремежът към храна се ограничава у всеки човек от малката вместимост на човешкия стомах"." {А. Смит тук дълбоко греши, тъй като той не отнася към храната произвежданите в селското стопанство луксозни предмети}, „„но стремежът към комфорт и украшения, стремежът към хубаво жилище, към хубави дрехи, кухненски принадлежности и домашна обстановка очевидно съвсем не знае предел или каквито и да било граници". „Следователно природата" – продължава Рикардо – „по необходим начин е ограничила величината на капитала, който във всяко дадено време може да бъде изгодно приложен в селското стопанство".{Дали не затова съществуват народи, които внасят селскостопански продукти? Като че ли не би било възможно, в разрез с природата, да се вложи в селското стопанство целият възможен капитал и в Англия например да се произвеждат дини, смокини, грозде и т. н., да се отглеждат цветя и т. н., да се развъждат птици, дивеч и т.н.? (Ще посочим например капиталите, които римляните са изразходвали само за изкуственото развъждане на риба.) И нима суровините за промишлеността не се произвеждат от селскостопанския капитал?}, „но тя не е поставила никакви граници" (като че ли природата въобще има някакво отношение към този въпрос !) „на размерите на капитала, който може да бъде вложен в производството на „предмети за комфорт и за украсяване" на живота. Да се доставят максимално количество от тези предмети – ето целта, която се има предвид. И само защото външната търговия или корабоплаването постигат това по-добре, хората предпочитат да се обръщат към тях, вместо сами да произвеждат в страната си нужните стоки или стоките, които могат да ги заменят. Но ако поради особени обстоятелства не бихме могли да влагаме капитал във външната търговия или в корабоплаването, ние бихме започнали да го влагаме макар и с по-малка изгода в самата страна. А тъй като няма граници „за стремежа към комфорт и украшения, за стремежа към хубаво жилище, облекло, кухненски принадлежности и [721] домашна обстановка", то и за капитала, изразходван за тяхното производство, не може да има никакви други предели освен пределите, които ограничават нашите възможности да издържаме работниците, изготвящи тези предмети. Адам Смит говори обаче за морската търговия така, като че ли с нея не се занимават по свободен избор, а под натиска на необходимостта ; като че ли капиталът би останал без приложение, ако не бъде вложен в нея; като че ли капиталът във вътрешните предприятия може да се окаже в излишък, ако не е ограничен в известни предели. Смит казва: „Ако капиталът на някоя страна е нараснал до такава степен, че вече не може целият да бъде употребен за производство на средства за потребление и за издръжка на производителния труд в дадената страна"" {тази част от цитата е подчертана от самия Рикардо}, „ „то излишъкът от капитал, естествено, ще се насочи към морската търговия и ще бъде употребен за изпълнение на подобни функции в други страни" ... Но нима тази част от производителния труд на Великобритания не може да бъде вложена в производството на друг вид стоки, срещу които би могло да се купи нещо такова, за което в страната има голямо търсене? А ако това би било невъзможно, нима не бихме могли да употребим този производителен труд, макар и с по-малка изгода, за производство в страната на тези стоки, за които има търсене, или поне на стоки, които могат да ги заменят? Ако ни е нужно кадифе, нима не бихме могли да опитаме сами да го произвеждаме? А ако не сме успели да направим това, нима не бихме могли да произвеждаме повече сукно или някакъв друг предмет, който ни е нужен ?

Ние произвеждаме промишлени стоки и срещу тях купуваме стоки от чужбина, защото по този път можем да получим по-голямо количество стоки" {качествена разлика няма!}, „отколкото ако бихме ги произвеждали в самата страна. Отнемете ни възможността за такава търговия – и ние незабавно ще започнем отново да изработваме тези стоки за самите себе си. Но приведеното мнение на Адам Смит противоречи на всичките му общи положения по този въпрос. „Ако една чужда страна"" {цитира Рикардо от Смит} „„може да ни снабдява с някоя стока по-евтино, отколкото можем да я произвеждаме сами, по-добре е да я купуваме от тази чужда страна срещу част от продукта на собствения ни труд, прилаган в онази област, в която ние се ползваме с известно предимство. Общата сума на труда на страната,намирайки се винаги в пропорция към прилагащия го капитал"" (в твърде различна пропорция) (подчертаването в цитата е извършено пак от самия Рикардо), „ „от това ни най-малко няма да се намали, и само трябва да намерим за него областта, в която той може да бъде прилаган по най-изгоден начин".
И отново: „Затова онези, които имат на свое разположение повече хранителни продукти, отколкото сами могат да потребят, са винаги готови да разменят този излишък, или – което е същото – неговата цена, за благо от друг вид. Всичко, което остава след задоволяването на потребностите, ограничени в техните размери, се изразходва за задоволяване на онези потребности, които никога не могат да бъдат задоволени напълно и очевидно нямат никакви граници. За да си изкарат парчето хляб, бедняците напрягат силите си, като изпълняват капризите на богаташите и се стараят да се надминат един друг по отношение на евтинията и съвършенството на своята работа, за да си осигурят това парче хляб. Броят на работниците нараства заедно с увеличаването на количеството на хранителните продукти, или заедно с усъвършенстването и разширяването на земеделието. А тъй като природата на техните занятия допуска твърде далеч отиващо разделение на труда, то в още много по-голяма степен, отколкото числеността на работниците, се увеличава количеството на материала, който те могат да обработят. Вследствие на това възниква търсенето на всевъзможни материали, които човешката изобретателност може да използва за усъвършенстване или за украсяване на жилищата, облеклото домашните потреби, домашната обстановка; засилва се търсенето на минерали и на други изкопаеми, скрити в земните недра, на благородни метали и скъпоценни камъни

От всичко казано следва, че няма граница за търсенето, че няма граница за прилагането на капитала, докато той носи някаква печалба, и че в каквото и изобилие да бъде капиталът, няма друга достатъчна причина за спадането на печалбата освен повишаването на работната заплата, и към това по-нататък може да се прибави, че единствената достатъчна и постоянна причина за повишаването на работната заплата е нарастващата трудност в добиването на храна и предмети от първа необходимост за увеличаващия се брой работници".

[14) ПРОТИВОРЕЧИЕТО МЕЖДУ НЕУДЪРЖИМОТО РАЗВИТИЕ НА ПРОИЗВОДИТЕЛНИТЕ СИЛИ И ОГРАНИЧЕНОСТТА НА ПОТРЕБЛЕНИЕТО НА МАСИТЕ КАТО ОСНОВА НА СВРЪХПРОИЗВОДСТВОТО. АПОЛОГЕТИЧНАТА СЪЩНОСТ НА ТЕОРИЯТА, СПОРЕД КОЯТО НЕ Е ВЪЗМОЖНО ВСЕОБЩО СВРЪХПРОИЗВОДСТВО]

Думата свръхпроизводство сама по себе си въвежда в заблуждение. Дотогава, докато не са задоволени най-насъщните потребности на значителна част от обществото или поне само най-непосредствените й потребности, разбира се, абсолютно не може да става дума за свръхпроизводство на продукти – в смисъл, че масата на продуктите би била излишна в сравнение с потребността от тях. Напротив, трябва да кажем, че върху основата на капиталистическото производство в този смисъл постоянно има недостатъчно производство. Предел за производството е печалбата на капиталистите, а съвсем не потребностите на производителите. Но свръхпроизводството на продукти и свръхпроизводството на стоки са две съвсем различни неща. Ако Рикардо приема, че формата на стоката е безразлична за продукта, и по-нататък, че стоковото обръщение се отличава само формално от разменната търговия, че разменната стойност тук е само мимолетна форма на обмена на веществата, а парите поради това представляват само формално средство на обръщението, то всичко това всъщност произтича от неговата предпоставка, че буржоазният начин на производство е абсолютен начин на производство, т. е. начин на производство без по-точно специфично определение, и че следователно всичките му определения представляват само нещо формално. Затова именно Рикардо не може да признае, че буржоазният начин на производство включва в себе си граница за свободното развитие на производителните сили, граница, която се проявява в кризите и – сред всичко друго – в свръхпроизводството, това основно явление на кризите.

[722] Рикардо виждаше от цитираните, одобрявани и поради това повтаряни от него концепции на Смит, че задоволяването на безграничния „стремеж" към всевъзможни потребителни стойности винаги се извършва върху основата на такова състояние на обществото, при което масата производители трябва повече или по-малко да ограничават задоволяването на потребностите си от „храна и предмети от първа необходимост", т. е. да се задоволяват с това, без което никак не може да се мине. Рикардо виждаше, че, следователно, това огромно мнозинство от производителите са повече или по-малко отстранени от участие в потреблението на богатството – в степен, в каквато богатството излиза вън от кръга на предметите от първа необходимост.

Разбира се, последното обстоятелство е налице – и то в още по-голяма степен – и при античното производство, което се е изграждало върху робството. Но древните не са и мислили да превръщат принадения продукт в капитал. Във всеки случай дори и да са правили това – правили са го само в незначителна степен. (Широко практикуваното от тях събиране на съкровища в истинския смисъл на думата показва колко много принаден продукт е лежал у тях без всяка употреба.) Значителна част от принадения продукт те превръщали в непроизводителни разходи – в художествени произведения, религиозни съоръжения, обществени работи. В още по-малка степен се изграждало тяхното производство върху развързването и разгръщането на материалните производителни сили – върху разделението на труда, машините, използването на силите на природата и науката в частното производство. Фактически те общо взето просто не са отишли по-далеч от занаятчийския труд. Затова богатството, което те са създавали за частно потребление, е било относително неголямо и то изглежда голямо само защото се е натрупвало в ръцете на малцина, които при това не са знаели какво да правят с него. Ако поради това у древните не е имало свръхпроизводcmвo, имало е свръхпотребление у богатите, което през последната епоха на Рим и Гърция се излива в безумно разточителство. Малкото търговски народи, каквито имало сред древните, живеели отчасти за сметка на всички тия всъщност бедни нации. А именно неудържимото развитие на производителните сили и произтичащото оттук масово производство, което се извършва в условия, при които, от една страна, у масата производители потреблението е ограничено в кръга на предметите от първа необходимост и, от друга страна, като предел за производството служи печалбата на капиталистите – ето кое съставлява основата на съвременното свръхпроизводство.

Всички възражения, които Рикардо и други изтъкват против свръхпроизводството и т. н., почиват върху това, че те разглеждат буржоазното производство или като такъв начин на производство, в който няма разлика между покупка и продажба, а има непосредствена разменна търговия, или като обществено производство, при което обществото като че ли по план разпределя своите средства за производство и производителни сили в такава степен и мярка както това е необходимо за задоволяване на различните му потребности, така че на всяка производствена сфера да се пада такъв дял от обществения капитал, какъвто е необходим за задоволяване на съответната потребност. Тази фикция произтича изобщо от неспособността да се разбере специфичната форма на буржоазното производство, а тази неспособност на свой ред произтича от потъването в буржоазното производство, което се представя като производство изобщо [schlechthin]. Съвършено така човек, който изповядва определена религия, вижда в нея религия изобщо [schlechthin], а вън от нея вижда само фалшиви религии.

А би трябвало, напротив, да се запита: по какъв начин върху основата на капиталистическото производство, където всеки работи на свой риск и където особеният труд е принуден заедно с това да се изразява като своята противоположност, като абстрактно всеобщ и в тази форма обществен труд – по какъв начин върху тази основа са възможни необходимото изравняване и необходимата взаимна връзка между различните производствени сфери, установяването на съразмерност и пропорция между тях другояче, освен по пътя на постоянното унищожаване, на постоянната дисхармония? Това още се признава тогава, когато става дума за изравнявания, извършвани от конкуренцията, защото тези изравнявания винаги предполагат, че нещо трябва да бъде изравнено, т. е. че хармонията винаги е само резултат на движението, което унищожава съществуващата дисхармония.

Именно затова Рикардо признава възможността за препълване на пазара, що се отнася за отделни стоки. Не е възможно според него само едновременно всеобщо препълване на пазара. Ето защо възможността за свръхпроизводство в която и да било специална производствена сфера не се отрича. Невъзможността [на всеобщото] свръхпроизводство и на произтичащото оттук всеобщо препълване на пазара се било състояло, в едновременността на това явление за всички производствени сфери. Изразът „всеобщо препълване на пазара винаги трябва да се взема cum grano salis /*с уговорка, не напълно буквално/, защото в моменти на всеобщо свръхпроизводство свръхпроизводството в някои сфери винаги е само резултат, следствие на свръхпроизводството на главните предмети на търговията, като винаги е само относително и представлява свръхпроизводство само защото има свръхпроизводство в другите сфери.

Апологетиката обръща това надолу с главата. Свръхпроизводството на главните предмети на търговията, само в сферата на които се проявява активното свръхпроизводство – а това изобщо са такива предмети, които могат да се произвеждат само в масов мащаб и по фабричен начин (също и в земеделието), – представлява според твърдението на тези апологети свръхпроизводство само защото съществува свръхпроизводство на такива предмети, в сферата на които се наблюдава относително, или пасивно, свръхпроизводство. Свръхпроизводството според това мнение съществува само защото свръхпроизводството не е универсално. Относителността на свръхпроизводството – фактът, че действителното свръхпроизводство в едни сфери го предизвиква в други сфери – се формулира по следния начин: не съществува универсално свръхпроизводство, тъй като в случай, че производството би било универсално, всички производствени сфери биха запазвали същото съотношение помежду си; значи универсалното свръхпроизводство е равнозначно на пропорционално производство, което изключва свръхпроизводството. И това било говорело против универсалното свръхпроизводство. [723] А именно, тъй като универсалното свръхпроизводство в абсолютния смисъл не би било свръхпроизводство, а само нещо повече от обикновено развитие на производителната сила във всички производствени сфери, то не съществувало действително свръхпроизводство, което именно не е това несъществуващо, унищожаващо самото себе си свръхпроизводство. Впрочем то съществува именно само защото не е такова.

При по-подробно разглеждане на тази жалка софистика въпросът се свежда до следното:

Да допуснем, че е налице свръхпроизводство на желязо, памучни тъкани, платно, коприна, сукно и т. н.; тогава не може да се каже, че са произведени например твърде малко каменни въглища и че това именно е причината за посоченото свръхпроизводство; защото това свръхпроизводство на желязо и т. н. включва в себе си свръхпроизводството на каменни въглища точно така, както, да речем, свръхпроизводството на тъкани включва в себе си свръхпроизводството на прежда. {Възможно би било свръхпроизводство на прежда в сравнение с тъкани, на желязо – в сравнение с машини и т. н. Това винаги би било относително свръхпроизводство на постоянен капитал.} И така, не може да става дума за недостатъчно производство на ония предмети, свръхпроизводството на които вече се подразбира, тъй като те влизат като съставен елемент – като суровини, спомагателни материали или средства за производство в предметите, положителното свръхпроизводство на които е именно подлежащият на обяснение факт (влизат в „отделна стока, която е произведена в излишно количество и която може да се окаже в такова изобилие на пазара, че изразходваният за нея капитал няма да бъде възстановен"). Следователно става дума за други предмети, принадлежащи непосредствено към такива производствени сфери, които не се отнасят нито към главните предмети на търговията, където съгласно предположението има свръхпроизводство, нито към ония сфери, където, тъй като те образуват опосредстващото производство за главните предмети на търговията, производството трябва да бъде постигнато поне в същия мащаб, както и в заключителните фази на продукта – макар че нищо не пречи тук производството да отиде още по-далеч и по такъв път да възникне свръхпроизводство в самото свръхпроизводство. Така например, макар че каменните въглища трябва да бъдат произведени в такова количество, за да могат да работят всички ония промишлени отрасли, в които каменните въглища влизат като необходимо условие на производството, и следователно свръхпроизводството на каменни въглища е включено в свръхпроизводството на желязо, прежда и т. н. (дори при условие, че каменните въглища са произведени само в такова количество, което е пропорционално на производството на желязо и прежда), все пак е възможно също така каменни въглища да са били произведени още повече, отколкото е било необходимо за свръхпроизводството на желязо, прежда и т. н. Това не само е възможно, но е и твърде вероятно. Защото производството на каменни въглища и прежда и производството във всяка друга сфера, която доставя само условие или служи само за подготвителна фаза за такъв продукт, който трябва да бъде завършен в друга сфера, се ръководи не от непосредственото търсене, не от непосредственото производство или възпроизводство, а от степента, мярката, отношението (пропорцията), в които те се разширяват. А че при такова изчисление може да се попадне по-далече от целта, това е ясно от само себе си. Излиза следователно, че са били произведени недостатъчно [не посочените по-горе продукти, а] други предмети, например рояли, скъпоценни камъни и т. н., че недостатъчно производство е имало в областта на тези други предмети. {Има, разбира се, и такива случаи на свръхпроизводство, където свръхпроизводството на предмети, които не спадат към категорията на главните, не е следствие и където причината на свръхпроизводството е, обратно, недостатъчното производство – като например при неурожай на зърнени храни, при неурожай на памук и т. н.}

Нелепостта на тази фраза [относно недостатъчното производство] изпъква особено рязко тогава, когато тя се прилага в международен аспект, както правеха Сей и други икономисти след него. Твърди се например, че трябва да се говори не за свръхпроизводство в Англия, а за недостатъчно производство в Италия. Ако Италия, първо, имаше достатъчно капитал за възстановяване на английския капитал, изнесен в Италия във формата на стоки; второ, ако тя би влагала този свой капитал по такъв начин, че той би произвеждал онези специални предмети, от които се нуждае английският капитал отчасти за възстановяване на самия себе си, отчасти за възстановяване на донасяния от него доход, не би имало никакво свръхпроизводство. Следователно не би съществувал и фактът на действително – по отношение на действителното производство в Италия – съществуващото свръхпроизводство в Англия, а само фактът на въображаемото недостатъчно производство в Италия; въображаемо, защото предполага в Италия такъв [724] капитал и такова развитие на производителната сила, каквито там няма, и, второ, защото тук се прави освен това също толкова утопичното предположение, че този съществуващ в Италия капитал се употребява тъкмо така, както е било необходимо, за да може английското предлагане и италианското търсене, английското и италианското производство да се допълват едно друго. С други думи, това не значи нищо друго освен следното: не би имало свръхпроизводство, ако търсенето и предлагането съответстваха едно на друго, ако капиталът беше разпределен между всички производствени сфери в такава пропорция, че производството на един предмет би включвало потреблението на друг и следователно собственото си потребление. Не би имало свръхпроизводство, ако не би имало свръхпроизводство. Но, тъй като при съществуващите в един или друг момент условия на капиталистическо производство човек може да си даде свобода за неудържимо развитие само в някои отделни сфери, то всяко капиталистическо производство би било изобщо невъзможно, ако трябваше да се развива във всички сфери едновременно и равномерно. Тъй като в посочените отделни сфери абсолютно има свръхпроизводство, то има относително свръхпроизводство и в ония сфери, където [абсолютно] няма свръхпроизводство.

И така, подобно обяснение на свръхпроизводството на една страна с недостатъчното производство на друга означава само следното: ако производството беше пропорционално, не би имало свръхпроизводство. Същото е, ако търсенето и предлагането съответствуваха едно на друго. Същото е, ако всички сфери имаха еднакви възможности за капиталистическо производство и за неговото разширяване като разделение на труда, машини, износ на далечни пазари, масово производство и т. н., – ако всички страни, които търгуват една с друга, притежаваха еднаква способност да произвеждат и при това производството на тези страни би било различно и взаимно допълващо се. Следователно, ако има свръхпроизводство, то е защото не се изпълняват всички тия благочестиви желания. Или още по-абстрактно не би имало свръхпроизводство на едно място, ако навсякъде имаше равномерно свръхпроизводство; но капиталът не е достатъчно голям, за да може свръхпроизводството да има такъв универсален характер, и затова именно настъпва частично свръхпроизводство.

Ако разгледаме тази фантазия по-отблизо, тя се свежда до следното:

Признава се, че във всеки отделен производствен отрасъл е възможно свръхпроизводство. Единственото обстоятелство, което би могло да попречи на едновременното свръхпроизводство във всички отрасли, се състои съгласно посоченото обяснение в това, че стоката се разменя срещу стока, т. е. че привържениците на този възглед прибягват до предположението, че са налице условия за разменна търговия. Но пътят за това извъртане е пресечен именно с това, че стоковото обръщение [trade] не е разменна търговия и поради това продавачът на стоката съвсем не е по необходимост в същото време и купувач на някоя друга стока. Цялото свое извъртане те основават следователно на обстоятелството, че се абстрахират от парите, абстрахират се от това, че става дума не за размяна на продукти, а за стоково обръщение, за което отделените една от друга покупки и продажби имат съществено значение.

{Обръщението на капитала съдържа в себе си възможности за нарушения. Така например при обратното превръщане на парите в условия за производство на капитал се касае не само парите да се превърнат отново в същите (по своя вид) потребителни стойности: за повтаряне на процеса на възпроизводството е съществено тези потребителни стойности да могат отново да се имат по тяхната предишна стойност (или по по-ниска стойност, което, разбира се, е още по-добре). Но твърде значителна част от тези елементи на възпроизводството, която се състои от суровини, може да се повиши по своята стойност по силата на две причини. Първо, ако количеството оръдия за производство се увеличава по-бързо, отколкото количеството суровини, което може да бъде произведено в даден период от време. Второ, вследствие на променливия характер на реколтите. Ето защо времето, както правилно отбеляза Томас Туук, играе такава голяма роля в съвременната промишленост. (Същото важи за хранителните продукти в отношението им към работната заплата.) По този начин обратното превръщане на парите в стока може да се натъква на затруднения и да създава възможности за криза напълно така, както и превръщането на стоката в пари. В случаите, когато става дума за просто обръщение, а не за обръщение на капитала, тези затруднения не съществуват.} (Има още маса моменти, условия, възможности за криза, които могат да бъдат разгледани само при анализиране на по-конкретни отношения, по-специално на конкуренцията на капиталите и кредита.)

[725] Свръхпроизводството на стоки се отрича, а свръхпроизводството на капитал, напротив, се признава. Но капиталът сам се състои от стоки или, доколкото се състои от пари, той трябва да бъде обратно превърнат в стоки от един или друг вид, за да може да функционира като капитал. Следователно що е свръхпроизводство на капитал? Свръхпроизводство на такива маси стойност, които са предназначени да произвеждат принадена стойност (или, разглеждайки капитала откъм вещественото му съдържание, свръхпроизводство на стоки, предназначени за възпроизводство) – следователно възпроизводство в твърде голям мащаб, а то е същото, което е свръхпроизводството изобщо.

Казано по-определено, свръхпроизводството на капитал не значи нищо друго, освен че се произвежда твърде много с цел за обогатяване или че твърде голяма част от продукта е предназначена не за да бъде потребена във вид на доход, а за да дава печалба, да бъде натрупана; не за да задоволява частните потребности на своя притежател, а за да му доставя абстрактно обществено богатство, пари и повече власт над чужд труд – капитал – или да засилва тази власт. Това казват представителите на едната страна. (Рикардо го отрича.) А с какво представителите на другата страна обясняват свръхпроизводството на стоки? С това, че производството е недостатъчно разнообразно, че определени предмети за потребление не са произведени в достатъчно масово количество. Че тук не може да става дума за промишлено потребление, е ясно; защото фабрикантът, който произвежда твърде много платно, по необходимост увеличава с това търсенето си на прежда, машини, труд и т. н. Става дума следователно за частно потребление. Произведено е твърде много платно, но може би твърде малко портокали. Най-напред се отричаха парите, за да бъде представено [като несъществуващо] отделянето на покупката и продажбата една от друга. Сега се отрича капиталът, за да бъдат представени капиталистите като хора, които изпълняват простата операция С–П–С и произвеждат за индивидуално потребление, а не като капиталисти, които преследват целта да се обогатяват, да превръщат обратно част от принадената стойност в капитал. Но фразата, че е налице твърде много капитал, не значи нали нищо друго, освен, че се потребяват твърде малко продукти – и при дадени условия може да се потребяват – като доход (Сисмонди). Защо тогава производителят на платно предявява искане към производителя на пшеница той да потребява повече платно или производителят на пшеница предявява искане към производителя на платно той да потребява повече пшеница? Защо производителят на платно не реализира сам по-значителна част от своя доход (от принадената стойност) в платно, а фермерът в пшеница? За всекиго поотделно се признава, че (да не говорим за това, че всяка потребност има определена граница) за това пречи тяхната потребност от капитализиране. За всички, взети заедно, това не се признава.

(Тук ние съвсем се абстрахираме от елемента на кризите, който произтича от това, че стоките се възпроизвеждат по-евтино, отколкото са били произведени. Оттук и обезценяването на стоките, които се намират на пазара).

Във всеобщите кризи на световния пазар всички противоречия на буржоазното производство бурно си пробиват път навън в своята съвкупност, а в частните кризи (частни по съдържание и по обхват) – това става само разпокъсано, изолирано, едностранчиво.
Що се отнася специално до свръхпроизводството, то има за свое условие всеобщия закон на производството на капитал – да произвежда според развитието на производителните сили (т. е. според възможността при дадена маса капитал да експлоатира максимална маса труд), без да се съобразява със съществуващите граници на пазара или на платежоспособните потребности. И това става по пътя на постоянното разширяване на възпроизводството и натрупването, следователно и на постоянното обратно превръщане на дохода в капитал, докато, [726] от друга страна, при масата производители търсенето се ограничава и – съобразно с природата на капиталистическото производство – е принудено да се ограничава със средното равнище на потребностите.

стр.597-8 „Непосредствената цел на капиталистическото производство не е производството на стока, а производството на принадена стойност, или на печалба (в нейната развита форма); не продуктът, а принаденият продукт. Самият труд от тази гледна точка е производителен само дотолкова, доколкото създава печалба или принаден продукт за капитала. Ако работникът не създава това, неговият труд е непроизводителен. Следователно масата на прилагания производителен труд представлява за капитала интерес само дотолкова, доколкото благодарение на нея – или съответно на нея – нараства масата на принадения труд. Само дотолкова се оказва необходимо това, което ние нарекохме необходимо работно време. Ако трудът не дава този резултат, той е излишен и трябва да бъде прекратен.
Постоянната цел на капиталистическото производство е с минимум авансиран капитал да произвежда максимум принадена стойност, или принаден продукт; и доколкото този резултат се постига не чрез прекомерен труд на работниците, това е една тенденция на капитала, която се изразява в стремежа да се произвежда даден продукт с възможно най-малко изразходване на сили и средства, т.е. икономическата тенденция на капитала, която учи човечеството да изразходва икономично силите си и да постига производствената цел с най-малък разход на средства.”

стр. 611 „Едновременно с това (през периода 1838–1841 г.) се повишиха цените на хранителните продукти. И тъкачите нямаха нито един парцал, за да се облекат, и нямаха поне толкова храна, че душата им да може да се държи в тялото. Постоянното изкуствено производство на свръхнаселение, поглъщано само по време на трескаво процъфтяване, е едно от необходимите условия за производство на съвременната промишленост. И нищо не пречи в едно и също време част от паричния капитал да лежи неизползван без употреба, цените на средствата за живот поради относителното свръхпроизводство да спадат, а изтиканите от машините работници да умират от глад.”
стр.630 „Грешката или недостатъкът на Бартон е, че той взема органическата диференциация на капитала, или органическия му състав, само във формата, в която този състав се явява в процеса на обръщението – във вид на основен и оборотен капитал – разлика, открита още от физиократите, развита по-нататък от А. Смит, а след него станала предразсъдък на икономистите, предразсъдък дотолкова, доколкото в органическия състав на капитала те – по традиция – виждат само тази разлика. Тази произтичаща от процеса на обръщението разлика оказва значително влияние върху възпроизводството на богатството изобщо, а следователно и върху онази негова част, която образува „работническия фонд”. Но тук това не е решаващо. Като основен капитал машините, постройките, племенният добитък и т.н. се отличават от оборотния капитал непосредствено не с някакво отношение към работната заплата, а само по начина на своето обръщение и възпроизводство.

Непосредственото отношение на различните съставни части на на капитала към живия труд е свързано не с явленията на процеса на обръщението, произтича не от него, а от непосредствения производствен процес и представлява отношение на постоянния и променливия капитал, разликата между които се базира само на тяхното отношение към живия труд.

К. Маркс/Ф. Енгелс – „Съчинения“,Том 26, част ІІ, Издателство на БКП, София,1970 г.