ПРОБЛЕМЪТ „КОСОВО”
На 17 февруари 2008 г. с подкрепата на империализма на Балканите се появи втора албанска държава под името Косова. Случаят с независимостта на Косово е безпрецедентен в много отношения и вероятно ще има сериозно отражение върху бъдещето не само при нас на Балканите, но и в целия свят. Преди да разгледаме евентуалните последици от събитието, ще се спрем върху основните моменти от неговата предистория.
Предисторията
От средновековието областта Косово и Метохия е част от сръбската територия – населена е с преобладаващо сръбско население и е тясно свързана с историята и културата на Сърбия. Първите значителни заселвания на албанско население в областта датират от преди 300 години. Според някои автори в Косово и преди това е имало значително селско население от албански произход, но поради липсата на каквато и да е политическа активност то е оставало незабелязано от авторите на исторически хроники. Така или иначе в Косово няма нито едно название от албански произход на местност, река или населено място. Впоследствие, главно поради притока на нови преселници от албанските земи и поради по-високата раждаемост, етническият състав на населението в Косово постепенно се изменя, като албанците придобиват все по-голям относителен дял.
Важен етап от албанизацията на косовската територия е периодът на Втората световна война, когато Мусолини, този „бутафорен Юлий Цезар”, както го наричат негови съвременници, се заема с формирането на Велика Албания като част от новата Римска империя. Тогава в Косово се насърчава заселването на албанско население, а сърбите систематично са прогонвани, с цел да се промени етническият състав на областта.
След края на войната, през годините на Титовия социализъм делът на албанското население в Косово продължава да расте поради значително по-високия естествен прираст и миграцията на сърби към столицата и другите по-големи градове на Югофедерацията, където условията за живот и реализация за тях са по-привлекателни. Трябва да се отбележи, че при управлението на Тито поради своя специфичен етнически облик Косово получи широка вътрешна автономия и статут на автономна област в рамките на Социалистическа република Сърбия – факт, който тенденциозно се пропуска от повечето коментатори, заемащи уж обективна и балансирана позиция. В епохата на социализма в Косово модните днес принципи и фрази за „регионализация” и „децентрализация”, които се представят като основа за развитието на Европейския съюз, в значителна степен бяха осъществени на практика – в училищата се преподаваше на албански език, в главния град на областта, Прищина, функционираше албански университет, представителите на албанския етнос не бяха подложени на никакви преследвания от страна на държавата заради етническата или верската си принадлежност.
Но трябва да се признае също, че социалистическото ръководство на Югославия подцени изключителната деликатност и сложност на междуетническия проблем, както в рамките на федерацията като цяло, така и по-специално в Косово. Не бяха положени необходимите грижи за постепенното преодоляване на недоверието и враждебността между представителите на различните етнически и национални групи, не бяха положени също достатъчно настойчиви усилия за постепенното приближаване (и в перспектива – за изравняване) на жизненото и културното равнище на Косово до това в по-напредналите части на страната. Според някои наблюдатели през 80-те години стандартът на живот в Косово оставаше почти два пъти по-нисък от средния за Югославия. Не се обръщаше внимание на битовите конфликти между сърби и албанци, които нерядко водеха до сплотяване на етническите общности една срещу друга с цел осигуряване на обективно незначителни, но субективно ценни преимущества в отношенията на местно ниво. Тези конфликти предизвикваха устойчива противопоставеност между двете групи и се съпровождаха с неформален натиск – прояви на враждебност, тормоз, създаване на затруднения от всякакъв род – от страна на доминиращия етнос и водеха до етническо прочистване с ниска интензивност върху чисто битова основа (подобни събития се разиграват днес в България в районите със смесено население). Така, в разрез с очакванията, че етническият проблем ще бъде решен автоматично, от само себе си в хода на общественото развитие, в Косово, в Югославия като цяло, но и в повечето социалистически страни под повърхността тлееха конфликти на национална и етническа основа, които преминаваха през фази на изостряне и затихване и които при подходящи външни условия и наличието на заинтересовани инициативни групи (в повечето случаи инспирирани отвън) можеха да прераснат в открит сблъсък и да породят тежки последици при положение, че управляващите компартии не вземат своевременно необходимите мерки. Впрочем така и стана през периода на „преустройството”, когато именно тенденциите към етническо и национално противопоставяне се оказаха съществен компонент от развитието на контрареволюцията, въпреки че начело на промяната стояха не патриотични или националистически, а продажни компрадорски, проамерикански сили и личности (като Валенса, Хавел, Елцин, Изетбегович, като Луканов-Желев и др. в България, и като Ругова, Тачи, Харадинай в Косово). Опасността от изостряне на междуетнически и национални конфликти в периода на преход от класово към безкласово общество, т.е. в периода на социализъм, е неотстранима и тя съвсем не се дължи само на традициите от миналото, не е само остатък в съзнанието, както е според някои повърхностни, псевдо-марксистки, представи – тя се подхранва от самото социалистическо „битие” (доколкото то органично включва в себе си такива „остатъци” от епохата на класово разделение като пазарната регулация на производствената дейност и държавата в качеството й на особена институция, стояща „над” обществото). Наистина, социалистическото битие (поради обществената собственост върху средствата за производство и свързания с това основен икономически закон за все по-пълното задоволяване на растящите жизнени потребности на трудещите се) поражда в същото време и в същото отношение и противоположната тенденция – към равноправие и сътрудничество между хората с различен расов и етнически произход. От тук следва изводът, че развитието на отношенията между етническите групи зависи в решаваща степен не само и не толкова от обективни фактори (заплахата от изостряне на конфликтите нито автоматично се изостря, нито автоматично отмира), а преди всичко от „второстепенния” (според гледището на опортюнизма) субективен фактор. Тук няма да се спираме на диалектиката между обективно и субективно, между битие и съзнание и т.н.; само ще отбележим, че неразбирането на тази диалектика, пренебрежителното отношение към диалектическия характер на науките за обществения живот, е една от предпоставките за неблагополучията в Източна Европа през периода на хрушчовизма, включително и за неадекватния подход към национално-етническите проблеми в Югославия, България, Съветския съюз и т.н.
До първите открити сблъсъци между албанското население в Косово и югославската държава се стигна в началото на 80-те години, когато във връзка със стачки и протестни действия на албанските миньори властите изпратиха в областта подразделения на юго-армията, включително елитни десантни части, за потушаване на безредиците. По-късно, когато процесите на разпад на югославската федерация се засилиха, етническото напрежение в Косово отново се изостри. През 1988г. отново имаше масови протести на албански студенти, като едновременно се засили процесът на етническо прочистване върху битова основа. Към този момент вече 4/5 от населението на Косово бяха албанци (при преброяването от 1991г. – 82,7%). През 1989г. на голям протестен митинг на сръбското население, участниците в който настояваха да бъдат защитени от държавата срещу насилието и терора от страна на албански националисти, ръководителят на комунистите в Сърбия, Слободан Милошевич, се обърна към протестиращите, като смисълът на неговото послание беше следният: вие сами трябва да уредите отношенията си със своите албански съседи; между вас няма нерешими проблеми... През следващите няколко дни обаче напрежението и сблъсъците в областта рязко се засилиха и ръководството на страната трябваше да промени позицията си. Автономията на Косово беше премахната (временно – но за неопределен период) и бяха въведени засилени полицейски мерки за недопускане разрастването на конфликта. В началото на 90-те години върху фона на ужасяващите кръвопролития в Хърватия и Босна обстановката в Косово оставаше необичайно спокойна. Сега се съобщава, че през 1993г. е била създадена т.нар. Армия за освобождение на Косово, но първите сведения за съществуването на такава групировка бяха разпространени от световните средства за масова информация едва през февруари 1998г., като оставаше неясно в какво се изразява нейната дейност. Наскоро след това беше съобщено за 41 трупа на цивилни албанци край селището Рачак, което стана повод за ултиматума от Рамбуйе (октомври, 1998г.) С този ултиматум САЩ и техните съюзници от НАТО поискаха от Югославия разполагането на натовски омиротворителни сили в Косово, но при условия, равнозначни на окупация на цялата страна, т.е. на цяла Сърбия и Черна гора (повече за Рачак и за проекто-споразумението от Рамбуйе може да се прочете в книгата на Майкъл Паренти „Да убиеш един народ”). Ръководството на страната отказа да приеме плана на НАТО и на 24 март 1999 г. военно-въздушните сили на североатлантическия алианс предприеха систематични бомбардировки над цялата страна, които продължиха 78 денонощия. На 10 юни с.г, т.е. веднага след прекратяването на бомбардировките, беше приета Резолюция №1244 на Съвета за сигурност на ООН, която предвиждаше разполагането на умиротворителни сили (KFOR) под егидата на ООН в Косово, като едновременно се признаваше териториалната цялост и ненарушимостта на границите на Сърбия. Според световните средства за масово осведомяване към този момент един милион жители на Косово бяха напуснали областта, спасявайки се от въздушните удари и страхувайки се от евентуални сухопътни операции и от насилие и терор от страна на военизирани групи (преди началото на бомбардировките се съобщаваше за 400 000 бежанци от Косово). През първите години след като ООН пое управлението на провинцията, етническите конфликти не престанаха; според сръбски източници повече от 800 сърби са били убити през този период от албански националисти.
Днес, при обявяване на независимостта на Косово, над 90% от населението са албанци; 207 000 е официалният брой на сръбските бежанци от областта; на територията на новообявената държава продължават да живеят малко повече от 150 000 сърби от близо двумилионното население.Последиците от признаването на независимостта на Косово
Появата на нова държава на Балканите се оценява по противоречив начин в политическите среди. От една страна това събитие се представя като демократичен акт, узаконяващ фактическото положение, изразяващ волята на мнозинството в Косово и допринасящ за повишаване на стабилността в региона. От друга страна то се разглежда като международноправен прецедент, влизащ в противоречие с фундаментални принципи на международното право – нарушава се не само споменатата резолюция 1244 на Съвета за сигурност, но и Хартата на ООН, и Заключителният акт от Хелзинки. Последното дава правно основание на редица европейски страни, включително членки на Европейския съюз и НАТО, да откажат да признаят новата държава. Сред тях са Русия, Испания, Кипър, Румъния, Словакия и др. От тази гледна точка решаването на косовския проблем чрез образуването на нова държава се явява дестабилизиращ фактор, насърчаващ сепаратизма не само в контекста на Балканите, но и в общоевропейски и глобален мащаб. Работата е там, че в много страни от Европа и света съществуват провинции и области, населени с компактни етнически малцинства, чиито лидери, позовавайки се на косовския прецедент, могат да поискат независимост за своите територии и формиране на самостоятелни държави, което естествено ще изостри междуетническото напрежение и не е изключено да се стигне до въоръжени конфликти, каквито вече и без друго има на редица места – Кюрдистан, Баския и т.н.
До настоящия момент се смяташе, че стабилността в Европа и света може да се основава единствено върху принципа за държавния суверенитет и ненарушимостта на държавните граници. Решение на междуетническите проблеми трябваше да се търси не чрез разделянето на страните и формирането на чисти в етническо отношение държави, какъвто е сега случаят с Косово и което би могло да доведе до геноцид или най-малко – до етническо прочистване, а чрез изграждане на мултиетнически общества върху основата на взаимна толерантност и пълно равноправие между представителите на различните етнически и религиозни групи. Поради тази причина, например, до днес нито една страна освен Турция не е признала съществуването на Севернокипърска република – територия, населена с компактно турско население в северната част на острова, която от средата на 70–те години на миналия век е обособена като самостоятелно държавно образувание.
С признаването на Косово от водещите империалистически държави и техните сателити (сред които и българския политически „елит”) нещата коренно се променят. Онези, които десетилетия наред отказваха и отказват да признаят Северен Кипър; които десетилетия наред третираха и третират кюрдските партизани като терористи; същите, които почти десет години воюваха във Виетнам и унищожиха милиони хора под претекст, че защитават Южен Виетнам срещу нападение от Севера – въпреки че Южен Виетнам не беше член на ООН и дори не беше държава, а само администрация, която според Женевските споразумения трябваше в 18-месечен срок да проведе избори (нещо, което тази администрация не изпълни в продължение на много години), за да се реши как Севера и Юга на Виетнам ще се обединят; същите, които само преди десет години в Дейтън наложиха мултиетническо решение на босненския проблем, а съвсем наскоро прекратиха насилието и кръвопролитията в Руанда между тутси и хуту без да се прибягва към разделяне на страната; същите тези държави и сили сега охотно признават разчленяването на една суверенна страна, член на ООН, каквато е Сърбия и където само преди дни бяха проведени президентски избори, оценявани като демократични и спечелени от прозападния кандидат Борис Тадич – т.е узаконяват разчленяването на една демократична, по собствените им стандарти, страна-член на ООН. Те не могат да не си дават сметка, че с позицията си по косовския проблем отварят кутията на Пандора и въоръжени конфликти на етническа основа няма да закъснеят (стига заинтересовани имперски сили да пожелаят разпалването им в определени точки на планетата, както сега провокират и насърчават сблъсъци в Тибет).
В случая с Косово обаче не става дума само за обичайното лицемерие и двоен морал, присъщи на империалистическата политика. Косовският проблем има и допълнителни аспекти, върху които трябва да се спре вниманието – живеем в епоха на империализъм и е глупаво да си затваряме очите пред реалностите.
Отдавна е известно, че т.нар. принципи и норми на международното право (и на правото изобщо) са само параван за провеждане на политика, отговаряща на империалистическите интереси, а в случай, че тези интереси влязат в конфликт с прокламираните принципи, последните се захвърлят и се пристъпва към действия под прикритието на някаква нова надута риторика (както в Ирак). Под прикритието на лицемерни високопарни фрази за „национална защита” империалистическите политици разпалиха Първата световна война; под прикритието на благозвучни приказки за „ненамеса” и „омиротворяване” те подготвиха и разпалиха Втората световна касапница; по-късно пак успяваха да изнамерят красиво звучащи формулировки, за да оправдаят интервенциите и намесите си по целия свят. В едни случаи избираха довода за „защита правата на човека”, с цел да дестабилизират правителства, чиято политика не отговаря на собствените им имперски интереси. В други случаи прибягваха до аргумента за „защита на сигурността и стабилността”, за да подкрепят диктатори от рода на Сомоса, Сухарто, Пиночет и полуфашисткия режим в Турция срещу народни движения, борещи се за права и свобода. В това отношение в признаването на независимостта на Косово няма нищо ново: твърди се че тази независимост ще укрепи стабилността на Балканите, в Европа и в света, въпреки очевидния факт, че признаването на Косово разрушава самата основа, върху която единствено е възможно поддържането на международната сигурност и междуетническия мир в отделните страни, а именно – принципът на държавния суверенитет. За „успокоение” на общественото мнение се обещава, че т.нар. „международна общност” нямало да разглежда случая с Косово като международноправен прецедент, а като самородно явление (sui generis) – изключение от правилото – и никакви териториални претенции оттук нататък няма да могат да бъдат обосновавани с косовския прецедент, тъй като ще се разглеждат като проблеми от съвсем друг род, върху които принципът на държавния суверенитет и занапред ще разпростира своята валидност; т.е. твърди се, че отделянето на Баския от Испания, на Шотландия и Уелс от Великобритания, на Северен Кюрдистан от Турция и т.н. ще се разглеждат като проблеми от съвършено друг род. Това се твърди, въпреки че никой не може да посочи каквото и да е правно основание за разграничаване на случая с Косово от проблемите с Кюрдистан, Баския и т.н. – никой не е в състояние да посочи поради каква причина принципът на държавния суверенитет е невалиден по отношение на Сърбия, а навсякъде другаде остава валиден. И наистина ли остава валиден?
Българското правителство, т.е. тройната коалиция, българските буржоазни опозиционни парламентарни и извънпарламентарни (като ГЕРБ) партии, буржоазните средства за масово осведомяване у нас, като се почне от БНТ и се свърши с в-к „Банкеръ”, всички в един хор приветстват независимостта на Косово и повтарят (с незначителни вариации и допълнения) демагогските тези на империалистическата пропаганда, че случаят с Косово е уникален, че косовската независимост ще укрепи стабилността в региона и т.н. Никой от тези „умни” представители на нашия политически и журналистически „елит” не успява да забележи, че нито има нещо уникално в случая с Косово, нито е възможно да се запази стабилността щом се разрушава основата, върху която тя единствено е възможна – принципът на държавния суверенитет.
Впрочем, интересно е да се отбележи, че българските национал-фашисти (от БНС) също както и останалите буржоазни партии приветстват независимостта на Косово, но не защото тази независимост щяла да укрепи стабилността на Балканите (както твърди външният министър Калфин), а точно поради противоположната причина – защото Косово прави невъзможна стабилността в нашия регион. Момчета от БНС скачат от радост и надават тържествуващи викове по повод на Косово – държат се като акули, помирисали кръв, защото вярват, че отново настъпва техния час – часът, когато ще могат да преследват през локви кръв и трупове своите уж „идеали”, наричани „национални”, „български” ... и ще раздават правосъдие в името на „Целокупна България”. Тези псевдо-националисти забравят само да уточнят, че осъществяването на техните така наречени „идеали” е възможно единствено при положение, че получат подкрепата на някоя от световните империалистически сили, на някои от най-реакционните и шовинистични кръгове на световната олигархия, т.е. само ако заробят България под диктата на тази чужда сила – така както се случи с техния патрон, ген. Христо Луков, когото те всяка година честват с факелни шествия и чийто патриотизъм се изчерпваше с прислужничество пред чуждоземните хитлеристки „завоеватели на света”. „Национализмът” и „идеализмът” на момчетата от БНС няма нищо общо с великите идеали на истинските патриоти и дейци на нашето освободително движение като Раковски, Левски, Каравелов, Ботев, Гоце Делчев, които винаги са се обявявали за разбирателство, сътрудничество, братство с останалите балкански народи, за пълно равноправие между представителите на всички етноси, населяващи нашия полуостров. Последователите на Боян Расате – за щастие все още малка, но креслива и с медийно присъствие групичка – едва ли си дават сметка, че техният отровен национализъм не е продължение на идеалите на национално-освободителното движение, а е излюпен в полога на Кобург-готската династия, която винаги е обслужвала чужди имперски интереси и никога не е проявявала действителна грижа за българския народ и за интересите на България. (Истинско решение на националните проблеми може да бъде постигнато само след премахването на империалистическата система – империализмът е истинският враг на всички народи. Национално движение, което не е в същото време насочено срещу империализма, което няма антиимпериалистически характер, в повечето случаи е от полза на световната финансова олигархия и лидерите на такова движение се оказват по правило колаборационисти – сътрудници на чуждестранни претенденти за световно господство.)
Срещу опасно наивната националистическа надежда, че, позовавайки се на „случая Косово”, България вече ще може да предяви териториални искове към съседни страни (сякаш самата България не е заплашена от сепаратизъм на турското население в Родопите и Лудогорието), от Външното министерство, в лицето на сегашния министър Калфин или на предишния титуляр – „атлантическия” Соломончо, вероятно ще противопоставят аргумента, че Косово ще бъде третирано от международната общност като уникален случай, а не като международноправен прецедент. За да преценим, кой има право – дали хората на Расате или хората от Външното министерство – не е зле да се обърнем към първоизточника и първодвигателя на събитията. А в дъното на повечето събития по света, и по-специално в Косово, стои Белия дом и службите за сигурност на Съединените щати. Какво мислят американските управляващи кръгове по повод на уникалността на Косово?
Няколко дни след обявяване на независимостта на Косово в авторитетния и полуофициозен в-к „Ню Йорк Таймс” беше публикувана статия от Роджър Коен, в която открито се заявява, че Косово е началото на нова ера в международните отношения. „...Историята на малкото Косово е история на промяната в представата ни за суверенитет и международно право” – пише вестникът. „В Москва, Пекин и Белград” грешат, като се позовават на „държавния суверенитет”; в сила е вече нов принцип, „приет на срещата на върха през 2005 г. и известен на английски с акронима R2P” (Responsibility to Protect – отговорност да защитаваш). Съгласно този принцип „суверенитетът след Босна и Руанда в един глобализиран свят е нещо повече от власт над определена територия и население. Той е също отговорност. Когато тази отговорност бъде пренебрегната, а правителството нарушава основните права на своите граждани чрез убийства и етническо прочистване суверенитетът може фактически да бъде суспендиран ... когато една държава е доказано неспособна или нежелаеща да защити гражданите си и се извършват престъпления срещу човечеството, международната общност е длъжна да се намеси – ако е необходимо, като последно средство – и с въоръжена сила. Независимо Косово, признато от най-големите западни държави, на практика е първият резултат от принципа R2P. То нямаше да бъде създадено, ако правата на човешките същества най-накрая не се изравниха с тези на държавите. Доста удобно, появата на Косово съвпадна с учредяването в Ню Йорк на Световен център за „Отговорност да защитаваш”. Организацията, подкрепена от правителствата на Канада, Великобритания, Холандия и други страни, а освен това и от генералния секретар на ООН Бан Ки-мун, има за цел да разпространява идеите, залегнали в принципа R2P...‘Територията на закона‘ сега е световната територия, на която човешкият живот е защитен. Идва ново R2P поколение. Промяната на света е бавна работа, но от Косово до Куба тя продължава” – пише в заключение „Ню Йорк Таймс”.
От тази възхитителна еквилибристика с думите става безпощадно ясно, че Косово е замислено от „отговорните” американски кръгове именно като прецедент – не като sui generis, а като начало на нова международноправна система, при която в основата заляга „правото” за намеса във вътрешните работи, но не просто за „временна” намеса, каквито намеси са обичайно нещо за Съединените щати от повече от сто години, а за „окончателна” намеса – за разчленяване на суверенни държави; казано на прост език: система, която утвърждава „правото на силния” в отношенията между народите. Вероятно министър Калфин ще възрази, че в-к „Ню Йорк Таймс” не е добре информиран относно позицията на Белия дом, че самият министър е по-добре осведомен от своите колеги, американските дипломати, относно плановете на тяхната администрация и случаят с Косово не е свързан с промяна в основополагащите принципи на международното право. Дали Калфин наистина е правилно информиран, ще оставим на бъдещето да покаже, но ще припомним, че „добре информиран” беше и предишният български външен министър, Соломон Паси. Както всички помним, този наш дипломатически палячо на 05.02.2003 г. – когато държавният секретар на САЩ Колин Пауъл произнасяше в ООН прочутата си реч с документални доказателства, че Саддам Хюсеин разработва оръжие за масово поразяване – побърза да заяви още преди Пауъл да е завършил изказването си: „Вече няма никакво съмнение – Ирак разработва оръжия за масово поразяване и затова международната общност трябва да се намеси.” Впоследствие се оказа, че външният ни министър е бил „заблуден” от своя американски колега. Никакви забранени оръжия не бяха открити в Ирак, но „коалицията на желаещите” все пак „се намеси” и причини смъртта на стотици хиляди „човешки същества, чиито права се изравниха с тези на държавите”.
Авторът на цитираната статия, Роджър Коен, разкривайки възхитителните перспективи, които се откриват пред „новото R2P поколение”, предвидливо е пропуснал да внесе уточнения по някои деликатни въпроси, свързани с възхвалявания нов международен правов ред, като:
първо, кого той визира с термина „международна общност”? Включва ли се в тази „общност” някой друг освен „най-големите западни държави”?;
второ, ако намесата в дадена страна изисква употребата, като последно средство, на въоръжена сила, допустимо ли е срещу страната да се използва и ядрена въоръжена сила?; и ако дадена държава е „доказано неспособна или нежелаеща да защити гражданите си”, но в същото време се явява ядрена сила, като Китай, Индия, Пакистан, Израел, Великобритания, САЩ и др., ще наложи ли принципът R2P да се прибегне до ядрена война? (и наистина, колко прекрасно би било бъдещето на „новото R2P поколение”!);
трето, не е ясно по какъв начин „правата на човешките същества” от палестински произход са се „изравнили с правата на държавата” – Израел (стотици хиляди палестински бежанци са прогонени от тази държава – ще защити ли международната общност с въоръжена сила правата на палестинците срещу еврейската държава?; ще се намеси ли „международната общност” в Турция с цел да защити правата на кюрдите?);
четвърто, не е ясно и най-важното – защо намесата в дадена страна задължително трябва да се изразява в разделяне на територията на страната, какъвто именно е случаят със Сърбия и Косово, и какъвто не е случаят с Босна или Руанда, където имаше, както и в Косово, външна намеса, но не и разчленяване на държавата по етнически или друг признак; позовавайки се на Босна и Руанда, Роджър Коен показва, че или не разбира за какво говори, или просто демагогства, използвайки приспивни обещания.
В статията на „Ню Йорк Таймс” специално се подчертава, че появата на Косово „доста удобно”(!) съвпаднала с учредяването на Световен център за „Отговорност да защитаваш”. Тук е редно да се запитаме случайно ли е посоченото съвпадение, или има някакви по-дълбоки фактори и причини, които обуславят както появата на Косово, така и на „Световния Център”?
От няколко месеца насам светът е свидетел на бавно разгръщаща се, но неотклонно задълбочаваща се финансова и икономическа криза, която нанася сериозни щети на водещите играчи в световното капиталистическо стопанство („Мерил Линч”, „Сити груп”, „Дженеръл Мотърс” и др.) В същото време особено силни са ударите, които се стоварват върху най-бедната част от жителите на планетата, тъй като през последната година цените на основните хранителни продукти на световния пазар нараснаха с 45%, а в някои случаи, както е с ориза, нарастването е с близо 100%. Във връзка с това през следващия период 78 държави в света се очаква да се изправят пред проблеми с прехраната на населението си, а на редица места вече започнаха безредици и гладни бунтове: Буркина Фасо, Египет, Хаити (в последната от тези страни правителството беше свалено от протестиращите).
Финансови кризи и рецесии са разтърсвали капиталистическата икономика и в миналото, но сегашната криза, която именно съвпада с появата на Косово и на Световния център за „Отговорност да защитаваш”, е по-особена, тъй като е криза на световната парична единица – долара. В годините след Втората световна война ефектът от кризите беше смекчаван по правило чрез емисията на книжни доларови банкноти без покритие, които се вливаха на пазара и създаваха платежоспособно търсене, стимулирайки по този начин производството и икономическата дейност като цяло. Така се постигаше известна управляемост на икономическите процеси и по-безболезнено се преодоляваха циклично натрупващите се диспропорции, дължащи се на анархията на капиталистическия пазар. През онези десетилетия доларът се радваше на всеобщо доверие, всеки се стремеше да се сдобие с долари, сякаш доларът беше билет за Рая. В лицето на щатската валута всички виждаха вълшебно средство за решаването на своите проблеми. Но днес блажените времена, когато книжният долар сияеше ослепително като благородно злато, са безвъзвратно отминали. В резултат от прекомерната емисия на долари трезорите на световните банки са препълнени с огромни купища от обезценена зелена хартия, в която вече никой няма доверие, като заедно с това все повече се изостря проблемът с недостига на ликвидност. Става все по-очевидно, че функцията на световни пари не може повече да бъде изпълнявана от щатския долар – всекидневно той получава удари от различни посоки и се срива спрямо всички основни валути. Все още го крепи само „упоритостта” на страните производителки на петрол – водещи сред тях са арабските монархически режими, съществуващи само благодарение на американската военна закрила, които продължават да продават своето течно злато срещу американски пари, но и сред тях все по-настойчиви стават гласовете за преминаване към разплащания в друга валута. А световното пазарно стопанство не може да функционира пълноценно без стабилна, ползваща се с всеобщо доверие парична единица. Поради тази причина облаците на икономическия небосвод стават все по-мрачни и застрашителни. Трудно е да се прецени дали и този път аварийните мерки, предприемани от световните финансови институции, ще успеят някак си да овладеят положението и отново да отложат кризата, или този път корабът на капиталистическата икономика се носи право към центъра на опустошителен тайфун. Във връзка с тази непредвидимост на ситуацията (колко дълбока и продължителна ще е кризата?) политическите ръководители на капитализма се стремят да осигурят условия за оцеляване на системата, като за тях най-важно е да не се допусне сплотяване на икономически онеправданите слоеве в защита на своите собствени интереси срещу онези, които владеят богатствата и се разпореждат с ресурсите на планетата в интерес на печалбите си. А най-сигурното средство за съхранение на господството на транс-националните корпорации и банки е да се насъскат и противопоставят едни срещу други отделните групи от угнетени. Divide et impera – това е основният принцип на всяко социално потисничество от времената на Римската робовладелска република до наши дни. Разединени и противопоставени едни срещу други, народите ще бъдат безсилни да застрашат властта на световната финансова олигархия.
Затова независимостта на Косово, осъществена с подкрепата и инициативата на империалистическите сили, е логично да се разглежда именно като подготовка за очертаващия се период на икономическа нестабилност, свързан с търсенето на нова система за разплащания на световния капиталистически пазар. Всеки народ и страна, който в тази обстановка се разбунтува и не желае да се подчини на олигархията, е изправен пред заплахата от „косовизация”, т.е. от безсмислен братоубийствен конфликт в името на една мнима независимост – защото днешно Косово не е действително независима и суверенна държава, а е гигантски военен плацдарм на американския империализъм в Югоизточна Европа. Огромната американска военна база „Бондстийл”, изградена в Косово след окупацията на областта от НАТО през 1999 г., се предвижда да побира при нужда до 200-300 хиляди военнослужещи, които ще могат да държат под контрол целия регион.
Фойерверките в Прищина по повод на независимостта, които бяха излъчени по всички телевизионни канали и красяха първите страници на световната преса, вещаят точно такъв сценарий – икономически сътресения, придружавани от войни на етническа основа навсякъде, където възникне заплаха за капиталистическия ред, и от тлъсти поръчки за военнопромишлените корпорации, които ще смекчават силата на трусовете, разтърсващи световното частнокапиталистическо стопанство, докато премеждията отминат и настъпи нов период на относителна стабилизация, до следващата епоха на нестабилност и т.н...
От народите на земята зависи дали този сценарий ще се осъществи и докога ще се осъществява.