Движение или идеен клуб?

Натрупаният опит от нашата дейност през последните години и сериозните неуспехи и недостатъци в нея напоследък ме накараха да потърся по-задълбочено причините за случващото се. Оттук на преден план изскочи името ни – ДВИЖЕНИЕ за съпротива „23 септември” като сериозен проблем. Ето в какво се състои той.

Макар още от създаването си през 2002 г. да се нарекохме „движение” (а и отпреди това – като движение „Че Гевара”), фактически още през 2004-2005 г. стигнахме поне на думи до общия извод, че имаме нужда на първо време и на първо място от изграждането на едно ядро от съзнателни дейци-революционери. Но колкото и да говорехме, че сме си поставили това за приоритетна цел, колкото и да положихме усилия по тази линия чрез организиране на многобройни дискусии, теоретически занятия, писане и коментиране на статии, все пак, под влияние и на факта, че така и не променихме името си (съобразно с поставените цели) от движение на идеен/дискусионен клуб, ние така и не успяхме да променим на дело своите приоритети, така и не престанахме да се държим и да се стремим да бъдем движение (в това отношение аз съзнавам, че, несъумявайки да преодолея преклонението си пред стихийността, съм може би човекът с най-голяма вина, с най-голяма отговорност за това и до днес да се наричаме движение). Това означава, че ние поставихме на заден план теоретическите дискусии и разработки за сметка на практическите мероприятия (организиране и участие в протести, разпространение на листовки и лепенки, писане на графити и др.под. мероприятия, присъщи на движение, претендиращо, че вече е изградило своето революционно ядро, че е разработило поне най-важните въпроси на миналото, настоящето и бъдещето, че е изградило своя облик и своята генерална политическа линия, и не му остава нищо друго освен да разпространи своите идеи сред милионите ни отрудени сънародници). Но всъщност нещата не бяха така. Революционно ядро нямаше. Необходим критичен брой активни дейци за създаване на истинско движение също нямаше. Не бяха разработени най-важните въпроси. Нямаше ясна политическа линия. Но хората, подвеждащи се от нашето име „движение”, идваха и очакваха от нас действия. Появиха се десетки и десетки млади хора, които, макар да ненавиждаха капитализма, бяха само формално овладели нашите идеи (няколко лозунга: „НАТО вън”, „Не на капитализма”, „Идеята е жива” + идеята, че „при социализма беше по-добре” и нищо повече). А ние, поради лошото си вътрешно състояние, не можахме да помогнем на тези хора да израснат, да се развият. И затова всеки по-силен натиск срещу нас отблъскваше тези хора, които поради липсата на дълбока вътрешна убеденост и класово съзнание, както бързо се включваха при някоя наша успешна акция, така и бързо изчезваха след всеки наш неуспех. От друга страна, нашият облик за пред света отблъсна ред мислещи хора, които ни симпатизираха, но не виждаха с какво могат да бъдат полезни при положение, че ние давахме вид на развиващи дейност единствено на улицата, където в болшинството от случаите се изискват не толкова умствени, колкото физически данни. Да не говорим, че около нас се нароиха хора с полу-лумпенски и направо лумпенски черти. Всичко това нямаше как да не отврати и отблъсне от нас редица млади мислещи хора.

Всичкият този натрупан през годините опит тласка към извода, че се нуждаем от смяна на името, чрез което ясно да кажем на света, че за нас приоритетно е разработването на теоретико-идеологическите въпроси на миналото, съвремието и бъдещето, а чисто практическите и пропагандни въпроси засега ние поставяме на втори план (без, разбира се да се отказваме от тях напълно).

Аз лично виждам задачите пред „23 септември” като идеен клуб в това да подпомагаме именно с идеи стихийно самозараждащите се действени инициативи и движения като движението против ГМО, против шистовия газ, против АКТА, против изсичането на горите, против НАТО и др. И то идеи, които, бидейки марксистки, да звучат наистина съвременно и разбираемо за днешните млади хора. А затова ще е нужно на първо време да се отърсим от приписвания ни ужасен облик на отломки от миналото и да потърсим по пътя на критиката и самокритиката начини да застанем там, където най-много ще си тежим на мястото и където с дейността си най-много ще допринесем за така бленуваната коренна обществена промяна.

Борис Боев

София, март 2012



 

начало